Ричард Касъл - Разбиваща жега

Тя отново се сети за думите на Крисчън Фоти. „Нещата не се развиха така, както планирах.“

— Да се върнем обратно на тази фраза. Ако птицата е Клоуи, а мракът е фактът, че е открила нещо, което някакви хора, може би масоните, искат да потулят, значи те са я убили. Каквото или където и да е гората, те са стигнали до края на играта с Клоуи.

— Ако нещата не са се развили така, както е планирал баща й — каза Руук, — значи той знае какво е станало.

След бърз поглед в интернет Хийт и Руук намериха адреса на Крисчън Фоти. Ако не го откриеха там, щяха отново да се отбият в масонската ложа. Оказа се, че пътят не е дълъг — Фоти живееше в ниска четвъртита сграда недалеч от университета. Почукаха три пъти и накрая той им отвори. Изглеждаше още по-измъчен и съсипан, отколкото при първата им среща. Кожата му беше станала белезникава и изглеждаше още по-бледа заради измития цвят на косата и изморените му очи. Сякаш беше остарял с десет години, може би и повече.

— Господин Фоти — каза Хийт и показа значката си, — имаме още няколко въпроса. Може ли да влезем?

Докато се навеждаше, за да огледа значката по-внимателно, Фоти се препъна и Руук го хвана за едната ръка, а Хийт за другата. Тя допусна грешката да вдиша и едва не отскочи заради миризмата на вкиснал алкохол, която я обля. Фоти очевидно се опитваше да притъпи болката с „Джак Даниълс“.

— Да влезем — каза Хийт и го насочи към вътрешността на апартамента.

Фоти се отскубна от ръцете им, със залитане се добра до един диван с кафява тапицерия, простря се по гръб върху него и покри очите си с ръка. Изпод маншета му надничаха тъмните очертания на татуировка.

— Не искам да говоря — измънка той.

— Пиян е като кирка — безгласно изрече Руук.

Хийт седна до масичката, точно срещу Фоти.

— Помогнете ни малко и ще ви оставим на мира.

Той не се помръдна. Ако разголеният му стомах не се надигаше, тя щеше да, се зачуди дали не е умрял.

— Господин Фоти?

— Тя трябваше да се откаже — каза той накрая.

Хийт се нуждаеше именно от това въведение.

— Но материалът е бил твърде добър.

— Не, не, не. Беше опасен ! — със заваляне изплю той. — Опасен, не добър. — Фоти се прегърби в опит да подпре лакти на треперещите си колене. — Защо не престана? — Гласът му изтъня от раздразнение. — Казах й! Трябваше да спре!

Хийт отново си спомни думите му, че нещата не са се развили така, както е планирал.

— Знаехте ли какво ще се случи, ако не спре?

Устата на Фоти се раздвижи и зъбите му се показаха, но той не свали ръка от очите си.

— Казах й да престане, но тя не ме послуша. — Той завъртя глава наляво-надясно, сякаш се опитваше да прогони кошмар и добави: — Естествено. Защо ще ме слуша?

— А защо не? — попита Руук.

Фоти се изсмя и от ъгълчето на устните му се стече слюнка.

— Когато беше малка, мен ме нямаше. Защо да ме слуша сега?

Хийт отговори на въпроса му със свой.

— Кой искаше тя да се откаже?

Той обаче беше твърде пиян, за да следи мисълта й.

— Материалът изобщо не си заслужаваше.

— За един журналист статията може да е всичко. Клоуи явно е смятала, че си е заслужавал, щом е била готова да се изложи на риск. — Руук деликатно свали ръката на Фоти от очите му. — Нека ви кажем какво знаем, става ли? Така ще може да запълните пропуските ни.

Фоти с мъка се надигна до седнало положение и потъна във възглавниците на дивана.

— Единственото, което трябва да знаете, е кой уби дъщеря ми.

— Искате да кажете, че трябва да разберем кой я е убил — поправи го Хийт, но Крисчън Фоти поклати глава.

— Искам да кажа, че трябва да знаете кой я уби. Ще ви кажа.

С Руук се втренчиха в него.

— Казвате, че знаете кой е убил Клоуи? — попита той.

Фоти колебливо кимна, но някак си успя да ги погледне.

— Аз я убих.

Гръбнакът на Хийт се скова.

— Господин Фоти — бавно каза тя, — нима признавате, че сте убили дъщеря си Клоуи Мастърсън?

Той притисна лицето си с длани, сякаш можеше да изтласка навън болката, която изпитваше.

— Аз съм виновен. Казах й да престане, но не. Казах й, че ще затъне твърде надълбоко. Ще затънеш твърде надълбоко, казах, но тогава ще е късно.

— Господин Фоти — повтори Хийт, — вие ли убихте Клоуи Мастърсън?

Той наведе глава. Лицето му беше почервеняло от натиска.

— Отведох я право в бърлогата на лъва. Вината е моя. Не я убих аз, но това няма никакво значение. Все едно го направих със собствените си ръце.

Той стана, добра се с олюляване до спалнята и се просна по корем на леглото.