Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Да ви изпратим ли до кабинета ви? — попита той, щом видя, че Дейли е дошла на себе си.

— Да, ако обичате. И без друго искам да говоря с вас насаме.

Руук взе куфарчето, е Хийт тръгнаха от двете й страни и тя се изненада колко бързо върви възрастната жена. Като се изключи усилието, с което приклекна, беше доста чевръста и за възрастта, и за килограмите си и постоянно поглеждаше към куфарчето си, сякаш се боеше, че ако се разсее за миг, то ще изчезне. Слизането по стълбите от втория етаж до фоайето я забави малко повече, но щом излязоха навън, тя отново ускори ход. Хийт се зачуди дали да не я заговори, но се отказа. Ако професор Дейли искаше да им каже нещо, най-добре беше да остане съсредоточена върху него.

Накрая тя заговори:

— В онази стара сграда няма асансьор. Помолих да ме преместят, но без успех. Важни са само старите момчета с връзки помежду си.

„Проклятието на феминизма“ — каза си Хийт.

Спряха пред стая 211, професор Дейли отключи вратата и я отвори със замах. Ники беше затаила дъх, но когато влязоха, я заля облекчение — кабинетът не беше толкова ужасен, колкото се опасяваше. Купчините хартия не бяха чак толкова много и професор Дейли им беше отделила цял рафт. Столовете бяха свободни, а бюрото — сравнително подредено.

Дейли им посочи два стола и с Руук се настаниха.

— Ще говоря по същество — каза възрастната жена, след като приседна на ръба на бюрото си с лице към тях. — Аз бях академичен съветник на Клоуи. Срещахме се веднъж или два пъти в месеца, понякога по-рядко, друг път по-често. Напоследък по-рядко.

— Защо? — попита Руук.

— Заета беше. Повечето хлапета планират последния си семестър така, че да им е по-леко, но не и тя. Забележително момиче беше, умно, отдадено и изключително съвестно. Записа моя курс по фотожурнализъм за напреднали и още два по независими проучвания. И за тях я съветвах.

Хийт си записваше подробно.

— Знаете ли върху какво работеше Клоуи? — попита тя. Може би преподавателката разполагаше с информация, която щеше да потвърди теорията им за тайните общества. Дейли обаче поклати глава.

— Както казах, тя беше заета. Аз, разбира се, също съм постоянно заета. Когато се срещахме, просто я питах докъде е стигнала, в случай че има някакви въпроси или се налага да я насоча, което се случваше рядко. Освен това преглеждах снимките й.

Хийт се хвана за една дума.

— Казахте „рядко“. Нуждаеше ли се от помощ понякога?

Дейли кимна.

— Не знам дали ще ви бъде от полза, но точно за това исках да говорим. Клоуи дойде при мен преди около месец. Чувстваше се неуверена, което беше много необичайно за нея. Точно там седеше — каза тя и посочи към стола на Хийт.

— И плачеше. Студентите често плачат тук, всъщност твърде често за моя вкус. Обучаваме цяло поколение млади хора, които не знаят как да се справят със стрес или с провал, защото цял живот ги предпазваме от всичко. С Клоуи обаче ми беше за пръв път. Тя беше много жилава.

— Какво я беше разстроило толкова? — попита Руук.

— Не ми каза много. Проучваше материал, който смяташе за изключително важен и се боеше, че е затънала твърде много.

Хийт отвори уста да каже нещо, но Дейли я прекъсна.

— Преди да ме попитате дали съм се опитала да разбера за какво става дума, опитах. Нищо не ми каза.

Може би Клоуи се е бояла, че ще забърка преподавателката си в нещо, което е станало опасно. Въпреки това Хийт зададе следващия си въпрос.

— Защо дойде при вас, ако не за съвет?

— Повярвайте ми, дълго мислих за това. Ако я бях убедила да сподели, щях ли да предотвратя смъртта й? — Дейли се намръщи и брадичката й изчезна сред колонка от дипли. — Дадох си сметка, че Клоуи всъщност не търсеше помощ. Просто искаше да се наплаче, да се издърпа сама от блатото, така да се каже, и да продължи. Като си спомня срещата ни, ясно виждам, че се опитваше да придума сама себе си. Не мога да мигна от мисли за това. Достатъчно мерки ли взимаме, когато някой студент действително е на ръба на пропастта? Отдавна го обсъждаме, и във факултета, и в целия университет. Предвид честотата, с която се самоубиват възпитаниците ни, очевидно не правим достатъчно…

— Клоуи не се е самоубила — отбеляза Хийт, за да насочи разговора към разследването.

— Вярно е, но навлизаше в опасна територия. Едно е студент да получи нервен срив, защото е научен, че може да преуспее с минимални усилия и че му се полагат шанс след шанс, без последствия, и съвсем друго — да реши, че толкова се е отдал на свой проект, че има неприятности, с които не може да се справи.