Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Напълно ли си сигурен в това? — попита тя. Ако беше разбрала нещо през изминалите няколко часа, то беше, че във всяка организация има скрити нива. Дори ръкостискането между Реймънд Ламонт и Кейдън Сондърс подсказваше, че между тях има нещо повече от обикновена дружба, нещо, което вероятно е започнало още по време на следването им.

Руук отговори честно:

— Не, не напълно.

Очоа прочисти гърлото си.

— Добре, значи в този университет има тайна организация, която има още по-тайна топла връзка с масоните, които от своя страна имат още по-тайна и по-топла връзка с нещо друго, правилно ли те разбрах?

— Звучи фантастично, знам — каза Хийт. И на нея й звучеше така, особено след като Очоа го обобщи толкова сбито. — В момента обаче с друго не разполагаме. А сега да измислим начин да влезем в тази сграда.

— Разпръснете се — каза Роули. — Да обиколим района, положително ще намерим нещо, с което да разковем дъските.

Роуч тръгнаха в една посока, а Хийт и Руук — в противоположната.

— В багажника ти нищо подходящо ли няма? — попита Хийт.

— В този на колата ми вкъщи има, в колата ми под наем — не.

Обиколиха сградата и се срещнаха с Роуч пред предната врата. Хийт видя, че са с празни ръце, но все пак попита:

— Намерихте ли нещо?

И двамата разпериха ръце.

— Нищо — отговори Очоа.

Отново се пръснаха, вперили погледи в земята, в случай че са пропуснали нещо. Не бяха. Очоа и Роули отново се присъединиха към нея отпред, но кой знае как Руук беше успял да изчезне по пътя. Хийт заслони очите си с ръка и огледа терена край сградата. Когато погледът й описа пълен кръг, тя се обърна и се сепна. На прага стоеше съпругът й.

— Желаете ли да влезете?

Той отвори широко вратата и ги покани вътре.

— Как успя да се вмъкнеш? — попита Очоа с присвити очи.

Тези на Руук весело святкаха.

— Когато стана ясно, че няма да намерим инструмент, с който да разковем дъските на прозореца, отново се пробвах с останалите. Нали се сещате, в случай че сме пропуснали някой.

Роули кимна одобрително.

— И намери отворен, така ли?

— Не точно, но попаднах на един с разхлабено парче стъкло. Едва го докоснах и кабам, то се пръсна под деликатния натиск на пръстите ми.

— Кабам? — повтори Очоа.

— Пръсна се? — повдигна вежда Роули. Хийт замълча. Тя отлично познаваше пръстите му и добре знаеше на какво са способни. Тръгна напред, разминавайки се със съпруга си, Роуч я последваха, а Руук затвори вратата.

— Добре, момчета, да се пръснем.

— Какво точно търсим? — попита Роули.

— Скришно място — отговори Руук и кимна многозначително. — Всъщност бърлога. Скривалище. Тай…

Хийт вдигна ръка, за да го спре.

— Ясно, Руук. Тайно помещение.

— Добре, де, щом те удовлетворява такова тривиално описание…

— Място, където хората се събират да си шушукат, така ли? — попита Роули.

— Именно — потвърди Руук.

— Тоест, тайно помещение — кимна Роули.

Хийт плесна с ръце и надприказването веднага престана.

— Ако сте приключили, хайде да намерим тайната, секретна, скришна бърлога, става ли?

— Тъй вярно, капитане — отвърна Очоа.

Преди да се пръснат, тя извади телефона си и им показа снимка на страница от тетрадката на Клоуи. Според Хийт рисунката на нея представляваше символа на „Тектон“ — буквата Т, оградена от триъгълник.

— Търсете и това — каза тя и четиримата отново тръгнаха да търсят вход.

— Ей! Елате, намерих го!

Гласът на Руук сякаш се надигна от пода на празната сграда и Хийт се опита да определи посоката. Стори й се, че идва отляво и тръгна натам.

— Къде си? — извика тя.

— В коридора, където са стаи 200 и нагоре, чак накрая!

— Аз съм при 100 — извика Роули и докато наближаваше към Хийт, шумът от стъпките му се усили.

— Аз при 300 — обади се Очоа.

Хийт ги чуваше съвсем ясно и тръгна по един от останалите два коридора. Точно когато забеляза табелката с надпис 200, Руук пак ги извика:

— Идвате ли, или приключенствам сам? Искам да ви кажа, че в недрата на ада е доста тъмно!

Очоа погледна към Роули.

— Идея си няма какви ги говори, нали?

— Никаква.

— Идваме! — извика Хийт и тръгна надолу по коридор 200 заедно с Роуч.

Само дето така и не стигнаха до Руук, нито знаеха къде е. В края на коридора нямаше никой. По стените бяха монтирани витрини, една от които празна и покрита с дебел слой прах. От двете страни имаше класни стаи и офиси, всичките със заключени врати.

— Къде е той? — озърна се Роули. — Пич, къде си?