Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Той е призрак — заяви Очоа.

— Не, не съм призрак — чу се приглушеният глас на Руук. — Макар че действително се чувствам като обитател на света на сенките.

Хийт се завъртя още веднъж и раздразнението й нарасна.

— По дяволите, Руук, къде си?!

— Брато, стига вече, покажи се! — присъедини се и Очоа.

Тримата се наредиха в кръг, гръб до гръб. На Хийт й се прииска да преброи до три, сякаш заплашва палаво дете, но Руук беше възрастен човек, далеч по-палав от всяко хлапе, което бе срещала някога. Вярно, те се свеждаха до племенницата й, но тя беше перфектна и нямаше нужда от заплахи.

Точно когато смяташе да тропне с крак и да му извика да се покаже, и то веднага, витрината в дъното внезапно се отвори, в коридора пристъпи Руук, разперил ръце, и за миг остана неподвижен, с глупава усмивка на лицето. Хийт знаеше, че очаква реакция. Тя беше много доволна, че може би е открил онова, което търсеха, но раздразнението надделя над любопитството й. Сякаш се състезаваха кой ще премигне пръв, той или те тримата с Роуч.

Накрая Руук се отказа, наведе глава и тежко въздъхна.

— Добре, де, добре, разбрах. Но вижте! Скрита врата!

— Виждам.

Хийт застана до него и огледа рамката на гърба на рафта. Нищо не подсказваше, че той всъщност е врата. Няма как, трябваше да похвали Руук за откритието.

— Предавам се, как я откри?

— Мислех, че никога няма да попиташ.

Хийт отстъпи, за да може той да затвори тайната врата, която изчезна с прищракване. Този път тя проследи очертанията на рафта от външната страна, от пода до горния ръб и после оттатък. Нямаше лостове. Нищо не подсказваше, че това всъщност е врата, нито как може да се отвори.

— Чудесно е изработена, но веднъж писах материал за историята на магията и попаднах на куп информация за тайните коридори. Може да се изненадате, но в старите къщи се срещали доста често и водели до скривалища, кръчми през Сухия режим, нелегални хазартни заведения и така нататък. Аз събрах две и две, разбира се — магия, тайни врати — и си дадох сметка, че тук сякаш няма мазе…

— Да, не видяхме стълбище или асансьор, които да водят надолу — обади се Очоа. Руук щракна с пръсти и посочи към него.

— Именно. Ако имаше тайна врата, тя би водила към мазето, а ако съществува таен лост за отварянето й, може би ще представлява Т в триъгълник.

— Има ли такъв? — попита Хийт. Откритието му я беше впечатлило въпреки театралниченето. За Руук то бе нещо естествено, майка му беше добър учител.

Очоа прокара ръка по очертанията на витрината, също като Хийт.

— Предавам се. Как го отвори? — попита той, след като не постигна резултат.

— Позволете.

Руук подмина следващата врата и приклекна до старомодната вентилационна решетка на пода. Отвори я и пъхна ръка в тъмнината. Последва звънко „щрак“ и воала, механизмът се отключи, а той се върна тържествуващо при тях с решетката в ръка.

— Символът — каза Руук и им показа бледото Т в триъгълник, отпечатано върху метала в единия й ъгъл.

— Впечатляващо — кимна Роули.

— Да, добра работа — съгласи се Очоа и го потупа по рамото. — Понякога има полза от това, че си лигльо.

— Пробвай „постоянно“ — каза Руук. Роуч не реагираха.

Хийт се обърна към тъмния вход и първо усети миризма на влажни сажди, силна и наслоена, сякаш се намираха пред огромен огън, угасен от дъжда. След това усети хлад от въздуха, който се надигаше от мазето. Надникна в мрака, потискайки тръпките, които пълзяха по гръбнака й. Сякаш се беше озовала в слаб филм на ужасите, в който героинята може да продължи към очевадната опасност или да избяга на сигурно място. Тя, естествено, винаги влизаше право в бърлогата на лъва, защото така я бяха написали: твърде тъпа, за да оживее. В момента Хийт се чувстваше също като нея — готова да потегли към неизвестните дълбини, където, също както в „Похитителите на изчезналия кивот“, можеше да се натъкнат на стая, пълна с многовековни скелети. Или с паяци, което беше още по-лошо.

Руук я хвана за ръката, за да й попречи да продължи.

— Внимавай. Има стъпала, доста са стръмни.

Хийт се овладя. Руук беше този с развинтеното въображение, не тя. Тя беше разумна и практична, но точно в този момент ролите бяха разменени. Ники сложи ръка на хладната каменна стена, пое си дълбоко дъх и си наложи да мисли за Клоуи Мастърсън. Зареди снимките, които им беше дала професор Дейли (Хийт ги беше заснела с телефона си) и стигна до онази, която й трябваше — на отворена врата. Зад нея се виждаше само мрак и няколко стъпала, които водеха надолу.