Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Смяташ ли, че е вярно? — скептично попита тя.

Руук се изправи и пак закрачи напред-назад.

— Говори се, че ЦРУ са я използвали като претекст, за да проникнат в организацията им.

— Университетът в Камбрия е малък. Наистина ли смяташ, че и тук има тайно общество?

— Нямаш представа колко колежи си имат тайни организации. Точно в този случай размерът действително няма значение.

Хийт отдавна беше свикнала да пренебрегва двусмислените забележки на съпруга си и отново се замисли за бележките на Клоуи.

— Да кажем, че този „Тектон“ съществува. Очевидно се крият добре, но спомни си скиците на Клоуи. Сгради, лабиринти и…

— Тунели — довърши Руук.

— Възможно ли е да се срещат на място, известно само на тях?

След този въпрос от бездънната памет на Руук изплува поредното късче информация. Той се подпря на облегалката на стола и се наведе напред.

— „Уошингтън и Лий“.

— Университетът ли?

— Да. Там пък е обществото „Кадавер“. Членовете му успяват да опазят почти всичко, свързано с него, в тайна. Твърди се, че съществува цял лабиринт от подземни пътища, с чиято помощ се придвижват незабелязано и останалите студенти и преподавателите ги възприемат общо взето като призраци. Имало заключени врати, за които никой няма ключ. Подозрителни врати. Едната е в библиотеката и е съвсем мъничка. Из кампуса може да откриеш символа им — череп с буквата С на челото. Оставят го като визитка, когато решат да правят бели.

— Ами ако и в Камбрия има тайни пътища? Ами ако Клоуи е скицирала именно тях? — предположи Хийт.

Руук се замисли.

— Възможно е. Да, капитан Хийт, със сигурност е възможно.

Хийт беше прекарала достатъчно време в Камбрия, за да й се струва, че е утъпкала пътека между хотела, полицейското управление и университета. Руук имаше среща с ректора и стария си приятел Ламонт, така че след като прегледаха старите му тетрадки и бележници, отново потеглиха към университета, този път към сградата, където се помещаваше администрацията.

— Ела с мен — каза Руук, след като паркираха на обичайното място.

— Не, ще те чакам тук — отговори тя.

Беше проявила благоразумието да заснеме толкова страници от тетрадката на Клоуи, колкото можа. Съсредоточи се върху онези, които изглеждаха по-тайнствени с надеждата, че съдържат важна информация. На някои от тях имаше скици, които може би щяха да им подскажат къде да търсят подземните тунели или пасажи.

Преди отново да ги разлисти, Хийт прегледа имейлите си. Един от Роуч, че вървят по следа, свързана с идеята й, и че скоро ще се видят. Имаше и пропуснато обаждане от Зак Хамнър, който беше затворил след петнадесетсекундно мълчание. Това положително трябваше да изрази дълбокото му разочарование от Хийт, но тя не му обърна внимание.

Руук се измъкна от колата и дойде да й отвори вратата с маниер на слуга, който помага на принцеса да слезе от карета.

— Няма да приема отказ. Твой ред е да гостуваш в моя свят. За нула време ще приключим, а после ще претърсим кампуса.

Тя вдигна очи към него, готова да откаже, но радостното му изражение я накара да размисли. Прав беше, той прекарваше много повече време в нейния свят, отколкото тя в неговия. Как би могла да му откаже?

Хийт хвана ръката, която й предлагаше и малко по-късно двамата седяха на масата за конференции в офиса на ректора и очакваха появяването му.

Кейдън Сондърс също беше сред приятелите на Руук от следването, направили кариера в университета. Беше се издигнал бързо — по-високо в йерархията беше единствено президентът — и Руук дължеше мястото си на гостуващ професор именно на него. Секретарката на Сондърс току-що ги беше поканила да влязат и сега двамата го чакаха.

Кабинетът на ректора изглеждаше точно така, както си го представяше Хийт. Тъмно дърво, рафтове, отрупани с учебници по журналистика, няколко снимки на Сондърс до знаменитости и политици, няколко гравирани табелки, награди и други дреболии.

Ламонт и Руук бяха облечени като близнаци — тъмносини панталони, загащени ризи и кафяви сака. Дженифър Дейли нахлу като ураган, стовари куфарчето си на масата и от него се посипаха есета на студенти, снимки и изрезки от вестници. Тя бързо ги натика обратно и седна, а столът й жално изскърца, не толкова от тежестта, колкото от категоричността й. Беше дребна жена, не повече от метър и петдесет и пет, с поне двадесет години по-възрастна от колегите си и с десетина килограма по-тежка, отколкото трябва. Бузите и шията й вече провисваха от възрастта, а единият й клепач беше малко по-затворен от другия. Ако се чувстваше така, както изглеждаше, вероятно изгаряше от желание да се пенсионира.