Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Че си можел да й помогнеш, защото си наясно с историята.

— „Наясно с историята“ — повтори той. — Не знам какво е имала предвид, освен ако е пишела по тема, с която вече съм се занимавал.

Имаше смисъл.

— Помисли, Руук. Какви материали си писал, които може да са възбудили интереса й?

Той се замисли за миг, преди да отговори.

— Не мисля, че това е въпросът, който трябва да зададем. Ако аз съм писал по въпроса, значи не е имало какво повече да разследва. Според мен по-уместният въпрос е: „Какви материали съм започнал, без да ги довърша?“

Бяха от един отбор, но Хийт много мразеше, когато неговите въпроси бяха по-добри от нейните.

— Добре, има ли материали, които си започнал да пишеш, но после си се отказал?

Той вдигна показалец към небето.

— Тц. За пореден път, не е това въпросът. Клоуи няма как да е знаела кои материали съм зарязал, така че явно става дума за нещо, което съм споменал публично.

„По дяволите.“

— Ще престанеш ли да се състезаваш с мен?

Той наведе глава.

— Вече престанах.

— Кажи ми тогава, умнико: кога си споменавал публично материали, от които си се отказал?

— Не се случва често — призна той и след толкова напрежение провали кулминацията. — Хипотезата ми, че Клоуи е разбрала нещо за мой недописан материал, е добра, но как точно е станало това е по-сложен въпрос. Писателите не споделят идеите си с други хора, интелектуалната собственост е сериозна работа. Никога не се знае дали няма да се върнеш към нещо, което ти е хрумнало преди… десет… години…

Хийт го познаваше толкова добре. Говорът му се беше забавил, защото онова, което казваше, го бе навело на нова мисъл.

— Казвай.

— Помниш ли наградната церемония? Клоуи спомена старите ми тетрадки от следването.

— Да. Каза, че и тя никога няма да изхвърли нейните или нещо такова.

По време на разследване от всяко нещо може да излезе следа или улика, така че Хийт се посвети на идеята, която Руук бе извадил на повърхността:

— Ако се съди по разказите на хората, Клоуи е била последователна. Работата й във вестника, материалите, които са й възлагали, апартаментът й, стаята й, стенографският й шифър — всичко е премисляла.

Руук продължи мисълта й.

— Така че щом е проявила любопитство към тетрадките ми, значи това не е било случайно. Както и това, че присъстваше на церемонията, нали?

— Така мисля — кимна Хийт. — Спомена старите ти тетрадки, което означава, че се е интересувала точно от тях.

— Именно.

— Носиш ли ги?

— Да. Мислех да ги използвам в лекциите си, за да покажа на децата как продължаваме да се учим дори след като напуснем университета и как уменията ни се развиват и усъвършенстват с течение на времето.

Ники беше напълно съгласна с това. Подробностите за случаите, които бе разследвала през годините, бяха подредени и складирани в управлението, но онова, което беше научила от тях, винаги се отразяваше на подхода й към следващите. Случаят, който доведе до краха на кандидатката за президент Линдзи Гарднър, й беше показал, че случилото се в миналото може да провали настоящето. По същия начин собственото й минало — травмата, която получи, когато чу вика на майка си по телефона и повярва, че е била убита — винаги й напомняше, че жертвите и семействата им са хора и се отразяваше на всяко нейно действие в службата.

Хийт свали капачката на маркера и добави на дъската някои бележки, както и идеята за старите недописани статии на Руук.

— Може би не е намерила онова, което й трябва…

— Или го е намерила и е искала още — довърши той.

Двамата се спогледаха.

— Трябва да преровим старите ми неща — заяви Руук в момента, в който Хийт каза:

— Трябва да изчетем старите ти записки.

— И пак да прегледаме тетрадката на Клоуи — изрекоха двамата в един глас, а после се ухилиха, доволни от симбиозата. С Руук бяха като капитан Кърк и господин Спок, а случаите им — пътешествия с техния личен космически кораб „Ентърпрайз“. Поредното доказателство за това беше, че докато Руук посягаше към ключовете от колата, тя грабна сакото си и двамата тръгнаха към вратата, без да си кажат и дума.

Местопрестъплението в къщата на Руук беше напълно почистено. Нищо не подсказваше, че Клоуи Мастърсън някога е стъпвала там, какво остава, че е издъхнала в спалнята. Хийт и Руук седнаха в стаята в предната част на къщата, тя — на ръба на дивана, а той — срещу нея, на един от столовете с висока облегалка. На пода до него се мъдреше пластмасова кутия без капак, а вътре — прилежно подредени стари тетрадки, различни както по цвят и размер, така и по състоянието, в което се намираха.