Ричард Касъл - Разбиваща жега

Младият господин си имаше име, Джоузеф Хил, и приличаше на смъртта. Блед, с хлътнали бузи, тъмни кръгове около очите и тъмна коса, която толкова често разчесваше с пръсти, че тя стърчеше отвесно нагоре. Той изпружи единия си крак под масата, сключи ръце и задъвка долната си устна. „Нервен“ бе твърде меко описание, на хлапето положително му имаше нещо. Хийт беше разпитвала достатъчно нерваци, но те обикновено се стараеха да изглеждат сурови, а този дори не се опитваше. От пуйченето му, когато го хванаха, не бе останала и следа. Сега очевидно беше скован от ужас, страхът направо струеше от него.

Докато Руук го наблюдаваше иззад двойното огледало, Ники и Иън седнаха насреща му и го оставиха да се препоти. Тишината изглежда ужасно мъчеше Джоузеф Хил, докато за Хийт бе просто стратегия. Инстинктът й подсказваше, че малкият сам ще се изтощи, трябваше просто да яхне вълната и да чака.

— Нищо ли няма да кажете? — попита Хил, когато напрежението му дойде в повече. В гласа му съвсем ясно се долавяше паника.

Хийт погледна часовника си — бяха изминали едва три минути.

— О, да не би да си готов да говориш?

Кракът му подскочи под масата и тя започна да вибрира.

— Не бях виновен аз — каза той. — Кълна се. Наистина не бях виновен!

— За какво точно не беше виновен? — попита Иън. — За това, че си откраднал чантата на господин Руук или за нападението?

Джоузеф се опули.

— Чакайте, какво?!

Иън се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Сплашването явно бе любимата му стратегия по време на разпит.

— Врязал си се в тях, съборил си ги на земята и после си започнал да риташ и да блъскаш господин Руук. Кражбата щеше да бъде дребно престъпление, но нападението значително вдига залога. На това отгоре, тъпако, си избягал от следовател Хийт! Нищо добро не те очаква, Джоузеф.

Джоузеф приличаше на човек, пребит от света, а не просто от полицията в Камбрия, един гостуващ следовател и един журналист.

— Защо го направи? — попита Хийт, след като той не отговори.

Начинът, по който момчето се взираше в ръцете си, й подсказа, че е на ръба на нервна криза и тя го притисна.

— Познаваше ли Клоуи?

Кракът му продължи да подскача под масата, а лявото му око затрепери.

— Ще приема липсата на отговор за потвърждение — уведоми го тя. — Ти ли я уби, Джоузеф? Затова ли се опита да откраднеш чантата?

— Не!

— Трябваше да вземеш тетрадката на Клоуи, нали? Нещо уличаващо ли има в нея? За теб ли е?

Джоузеф изблъска стола си назад и скочи.

— Господи, ама вие сериозно ли?! Не, не съм убил Клоуи! Почти не я познавах!

Иън изпъна показалец и го насочи надолу, което означаваше, че ако не седне, Джоузеф Хил сериозно ще закъса. Той разбра жеста и бавно се отпусна обратно на стола си.

— Той каза, че не било голяма работа. Че тетрадката била негова .

— Кой каза, че не било голяма работа? — попита Иън.

— Не му знам името. Дори не го видях.

Иън стовари ръка върху масата.

— Не се занасяй с нас, хлапе!

Джоузеф отскочи назад и размаха ръце пред себе си.

— Истината ви казвам! Трябва да ми повярвате, няма дори да ми плати, а аз… По дяволите! — Той се сви, още по-ужасен, отколкото преди броени минути. — В затвора ли отивам?

— Зависи — отговори Хийт.

— От какво?

— От съдействието ти.

Иън се наведе напред.

— Кой ти плаща, Джоузеф?

Строгият, безмилостен подход на началника оказа търсеното въздействие. Кракът на Джоузеф отново заподскача, а по челото му изби пот.

— Наистина не знам.

Иън изсумтя.

— Открадна чанта, за да се докопаш до тетрадката на Клоуи, но не знаеш кой ти го поръча?

Главата на Джоузеф се люшна в странна, хаотична комбинация от поклащания и кимания. Той се подпря на масата и ги погледна умолително.

— Ако ви кажа, каквото знам, това ще ми помогне ли? Защото в затвора не мога да отида. Ще ме изгонят от университета! — Той вдигна очи към тавана и покри лицето си с ръце. — О, господи, нашите ще ме убият!

Този път Хийт се приведе напред и срещна погледа му.

— Кажи ни какво стана и ще видим какво може да се направи.

Хлапето пресекливо си пое дъх.

— Добре, вижте какво. Днес си седях в час…

— На лекцията на господин Руук ли? — попита Хийт.

— Да. И тогава оня започна да говори глупости.

Ники сякаш още чуваше гласа, който попита съпруга й дали е убил Клоуи.

— Помня — кимна тя. — Продължавай.

— Някой ме потупа по рамото.

— Същият мъж, който предизвика господин Руук?

— Не, онзи седеше някъде отпред.