Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Значи някой те потупа по рамото. После?

— Когато понечих да се обърна, ми каза да не мърдам. Уплаших се, да ви кажа. Шпионски истории, нали знаете?

— Не знаем, затова имаме нужда ти да ни кажеш! — сопна се Иън. Хийт хвана погледа му и му направи знак да се успокои. Ако не внимаваше, подходът „бясно ченге“ щеше да смаже Джоузеф.

— Какво ти каза онзи? — попита Хийт с по-мек тон, за да компенсира гнева на Иън.

— Че професорът бил измамник, взел му тетрадката и той си я искал обратно.

Ники се смая. Руук беше много неща, но измамник в никакъв случай. Хвърли поглед към двойното огледало — представяше си как е приел тази клевета. Не и хладнокръвно, в това беше сигурна.

— Ти повярва ли му? — попита тя.

Той сви рамене.

— Каза, че ще ми плати триста долара, ако му я върна. Не се замислих особено.

Иззад стъклото се надигна глухият глас на Руук и Хийт отново махна с ръка, този път към него.

— Да повторим — каза тя на Джоузеф. — Седеше си в час и си гледаше работата, когато някакъв мъж те потупа по рамото и три предложи триста долара, за да откраднеш тетрадката от господин Руук.

— Така не звучи никак добре.

— Това е, защото не е добре. Всъщност е доста зле, тъй като има връзка с текущо разследване. На убийство.

В главата на Джоузеф сякаш светна електрическа крушка.

— Значи мислите, че оня има нещо общо със смъртта на Клоуи?!

Джоузеф се отпусна назад и пак покри лицето си с ръце.

— Не мога да повярвам, че му се вързах.

Хийт също не можеше.

— Джоузеф, можеш ли да ни кажеш още нещо за онзи мъж?

Той поклати глава.

— Изобщо не му видях лицето.

— Как щеше да му доставиш тетрадката?

— И да получиш онези триста долара, за които си продал душата си? — включи се Иън, но Джоузеф не схвана сарказма му.

— Дадох му номера си, каза, че ще се обади в пет и ще уговорим размяната.

Хийт погледна часовника си.

— Тоест, след три минути.

С Иън си размениха поглед, разбираем и за двамата. Нямаше достатъчно време да заложат капан.

— Джоузеф, ще имаме нужда от помощта ти — каза Хийт. Момчето вдигна очи и зачака, така че тя продължи: — Когато се обади, искам да го убедиш, че тетрадката е у теб. Трябва да си уредиш среща с него.

Джоузеф се почеса по главата.

— Не знам дали ще мога.

Иън се намръщи заплашително.

— Ами, има и друг вариант, да те хвърля в затвора. Това повече ли ще ти…

Хийт го прекъсна. Оставаха по-малко от три минути и хлапето нямаше да се успокои, ако той продължаваше да го навиква.

— Ще се справиш, Джоузеф. Кажи само, че тетрадката е у теб. Той ще ти каже къде да го чакаш, а останалото ще уредим ние.

Кракът на момчето пак заподскача.

— Ами ако знае какво е станало? — Очите му се стрелкаха от Хийт към Куули и обратно. — Че съм при вас?

Хийт трябваше да признае, че има такава възможност. Ако тя бе наела непознат да открадне нещо вместо нея, щеше да го проследи, за да е сигурна, че си е свършил работата. Въпреки това трябваше да използват тази възможност.

— Ще мислим за това, когато или ако се наложи. Става ли?

— Става — измъчено отвърна той и Иън реши да излезе, за да ги остави сами. На теория идеята беше добра, доказал беше, че е кибритлия. На практика обаче ако двамата с Руук се окажеха сами зад двойното огледало, той щеше да избухне още по-бързо. От трън, та на глог.

Телефонът на Джоузеф иззвъня точно в пет часът, така че Хийт вече не можеше да си позволи да мисли за този сценарий. Трябваше да се съсредоточи върху малкия и да го насочва през бъркотията, в която се беше забъркал.

— Вдигни и мини на спийкър — каза тя. Стараеше се да звучи съвсем спокойно, за да му въздейства. Очите му бяха ококорени, а ръцете му се потяха, но той се подчини и отговори с несигурно:

— Ало?

Мъжът от другата страна не си губеше времето.

— Взе ли я?

Джоузеф погледна към Хийт и устните й оформиха едно безшумно „да“.

— Да — веднага повтори той.

— Някакви проблеми?

Очите му пак потърсиха нейните, тя въздъхна и му подсказа „не“.

— Не — каза той, но за добре тренираното й ухо колебанието и изтънелият му глас не прозвучаха толкова убедително, колкото й се искаше.

— Сигурен ли си? — попита мъжът отсреща. Хийт усети безпокойство в гласа му, което й подсказа, че той също е доловил несигурността му.

Джоузеф шумно преглътна.

— Ами, лесно беше. Скрих се в аудиторията и видях господин Руук да пъха тетрадката в чантата си. Докато се разхождаше из кампуса, аз му я дръпнах и хукнах. Нищо работа.