Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Току-що ли го разбра?

Ники си прехапа езика още преди да довърши. Нямаше как да се хареса на Иън, като критикува уменията му. Той се беше съгласил да я допусне, а тя не искаше да му дава повод да размисли. Това, че кметицата искаше да работят заедно, не означаваше, че той не може да откаже.

Хийт даде заден ход.

— Исках да кажа, че аз винаги започвам с най-близките.

— Проучихме ги, следователю. Може да сме от провинцията, но не сме идиоти. Просто не сме Ню Йорк сити и ограниченият ни ресурс си казва думата.

— Разбира се, че нито сте Ню Йорк, нито е необходимо. Аз…

— Не ме успокоявай — прекъсна я той. — Разбирам. Свикнала си ти да командваш.

Коментарът му я накара да се замисли. Беше съвършено уместен — Хийт не получаваше нареждания от никого и като се изключат началниците на „Полис плаза“ 1, командваше тя.

Руук влезе в хотелската стая с две пластмасови чаши кафе в ръце, а тя измърмори „благодаря“, докато поемаше едната.

— Кой е? — прошепна той и посочи телефона до ухото й. Тя покри микрофона в основата му и тихо отговори:

— Иън Куули.

Веждите на Руук се вдигнаха чак до косите.

— Нова информация ли има?

Ники повдигна рамене точно когато Иън заговори отново.

— И така, оказва се, че Мастърсън е моминското име на майката. С бащата не са били женени и тя не е дала фамилията му на Клоуи.

Интересно.

— В кръщелното й Мастърсън ли пише?

— Да.

Тами беше споменала, че Клоуи не се вижда с баща си и Ники беше решила, че с майка й са разведени, но не беше така. Поредното напомняне, че не бива да бърза с изводите.

— Кой е бащата, говори ли с него?

— Не още, но според разпечатките от телефона на Клоуи тя е говорела с него. От пет месеца насам.

Ники се завъртя и затърси тефтер и химикалка, а Руук бързо ги взе от нощната масичка и й ги подаде. Тя му кимна за благодарност и записа онова, което й беше казал Иън току-що.

— А преди това?

— Нищо. Сякаш внезапно е цъфнал в живота й от нищото.

Преди пет месеца. В главата на Хийт се надигнаха ред въпроси. Ясно беше защо Клоуи носи фамилното име на майка си, но защо баща й е отсъствал от живота й, докато е била малка? По свой избор или по желание на майката? И защо се беше върнал? Много въпроси и далеч по-малко отговори.

Руук нетърпеливо чакаше и жестикулираше и тя му обърна гръб, докато слушаше Иън.

— Клоуи не се е обаждала на баща си в деня, когато е бил открит трупът й — продължи той. — Предишния ден му е звъняла четири пъти, три от повикванията са продължили по-малко от десет секунди. Последния път се е свързала и са говорили няколко минути.

— Изглежда трябва веднага да говорим с баща й.

Зад нея Руук драматично си пое дъх. Това беше най-благоприятното развитие до момента. Двамата с Хийт вече бяха разбрали, че Клоуи е умеела да пази тайна, беше го доказала с разследването си. Нямаше нищо чудно, че е пазела и баща си в тайна.

— Отивам да го разпитам — каза Иън. — Реших, че ще искаш и ти да дойдеш.

Тя едва успя да сдържи ентусиазма си.

— Разбира се. Кога и къде?

— Веднага. Бях у тях, няма го там. Тръгвам към ложата, ще мина да те взема.

— Къде и кога какво? — прошепна Руук, този път по-високо.

Тя го погледна.

— Не, ще отида сама.

— Разбира се, както искаш.

Хийт си записа адреса и каза:

— Идвам веднага.

Улиците в Камбрия бяха спокойни в сравнение с тези в Манхатън. Не се чуваха сирени, клаксони и несекващ фонов шум, както в града, който никога не спеше. Хийт вече започваше да се ориентира, но какофонията в Ню Йорк й липсваше.

— Прекалено тихо е — каза тя.

— И това си има добрите страни — отговори Руук от задната седалка.

Тя също можеше да оцени живота на по-ниска скорост. Един дълъг уикенд в Хамптънс, например, щеше да й дойде много добре, но ако заживееше в градче като това за постоянно, съвсем скоро щеше да зажаднее за енергията на големия град и всичките му квартали и разнообразието от хора и храна, независимо къде точно се намираш.

— Сигурно, но при теб става дума за носталгия — каза Хийт.

— Не мога да го отрека — кимна той и на устните му изплува усмивката, която тя толкова обичаше, този път примесена с нотка сантименталност. — Годините в университета не могат да се сравнят с нищо друго, нали? Там разбираш кой си, откриваш автентичното си аз, така да се каже. Нови знания, вълненията на младежката любов. — Той я изгледа косо. — Разбира се, не на всички им върви в това отношение.

Имаше предвид Петър Матич, приятелят й от колежа, за когото по-късно бе разбрала, че е замесен в заговора за убийството на майка й. Оставаше и Иън. Беше обмислила положението и реши, че трябва да си признае. Защо не още сега?