Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Ти със сигурност нямаш този проблем. Външността ти е радост за окото, а съдържанието по нищо не отстъпва на опаковката.

Ъгълчето на устните му подскочи нагоре и той размърда игриво вежди.

— Като цяло страшен пакет, а?

Този път тя не можа да сдържи смеха си.

— Аха.

Руук задържа вратата отворена и я пусна да мине. Двамата взеха асансьора до петия етаж и щом вратите се отвориха, от другата страна завариха бясна активност и суетня. Млади хора бързо крачеха или буквално тичаха наоколо, като разговаряха по мобилните си телефони или се обръщаха и тръгваха обратно натам, откъдето бяха дошли, за да говорят с човек, с когото току-що са се разминали, без да спират. Точно срещу вратата на асансьора, изписано с големи златни букви върху панелите, се мъдреше името на вестника, „Камбрия джърнъл“.

Руук отново поведе, а Хийт тръгна до него. Отдавна се гордееше с факта, че е подготвена за всичко, но когато завиха зад ъгъла и влязоха в редакцията, се оказа, че не е точно така.

Посрещна я неочаквано мощна какофония. Не беше посещавала „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон пост“ или който и да било друг голям (или малък) вестник, така че нямаше база за сравнение, но в редакцията на „Камбрия джърнъл“ й се стори много напрегнато и тя спря, за да огледа всичко както трябва. Университетът (или пък човекът, който бе проектирал помещението) явно го бе предвидил за хора, родени след началото на новото хилядолетие. Пред традиционните офиси и кабинки бе предпочел отворено пространство със стоящи бюра, а ниските стени, които отделяха работните места едно от друго, позволяваха на студентите да разговарят. Тоест, да си съдействат. В периферията Хийт забеляза няколко стаички, в случай че някой се нуждае от уединение. За всичко бяха помислили. Очакваше на всяко бюро да има отделен принтер, но по всичко личеше, че почти никой не използва хартия. При наличието на електронна поща, Дропбокс, Гугъл докс и облака нямаше нужда от разпечатки и червено мастило.

— Всичко е много отборно ориентирано — каза Руук. — По мое време изобщо не беше така, а моето време не отмина чак толкова отдавна.

— Положително.

Към тях се запъти млад мъж със загащена синя риза и спортни панталони. Макар че това му придаваше небрежарски вид, както подхожда на студент, той излъчваше авторитет, който го караше да изглежда по-възрастен. Вървеше изправен, с вирната брадичка, а изражението му беше сериозно, без да е резервирано.

— Господин Руук. Не очаквах да ви видя…

— И Руук ме устройва — прекъсна го Руук. — Обръщението „господин“…

— … го кара да се чувства остарял — довърши Хийт вместо него.

Руук повдигна вежди и миролюбиво сви рамене, за да потвърди обяснението й.

— Не е нужно да остареем по-бързо от необходимото. Майк, нали така?

На челото на младежа падна кичур фина коса.

— Всъщност предпочитам Майкъл. Уортън.

— Майкъл Уортън. Име, типично за Горен Уест сайд.

— Получено от родители от Долен Ийст сайд — пошегува се той, а после добави: — Преди кварталът да се оскъпи. Мога ли да помогна с нещо, Руук?

— Винаги ми е приятно да наобикалям старата си територия. Времената се променят, енергията — никога.

— Съвсем вярно — каза Майкъл, възприемайки тон на мъдрец. — Както и фактът, че работата на главния редактор никога не свършва…

Руук насочи показалец към Майкъл, но гледаше към Хийт.

— Главният редактор е той — поясни съпругът й, в случай че не беше разбрала.

— Явно сте извънредно зает млад човек — каза тя, четейки между редовете.

Този младеж, Майкъл Уортън, не желаеше да си губи времето с тях. Тя деликатно докосна Руук по ръката.

— Не искаме да ви бавим, съпругът ми просто искаше да ми покаже откъде е започнал.

Руук веднага подхвана същата история.

— Всеки започва отнякъде. Е, аз си изплатих дълговете ето тук — Той се разсмя. — Или поне първата вноска. Майкъл, добри човече, бъди готов. Журнализмът, особено в тази нова ера, не е лесна работа.

Майкъл изглежда не желаеше да обсъжда трудностите, които му вещаеше кариерата, която си е избрал. Той мислеше за друго.

— Всички сме в шок заради Клоуи — каза той и втренчено изгледа Руук. — Вие сигурно сте съсипан.

— Станалото действително е трагедия, но защо пък да е съсипан? — попита Хийт.

— Защото пишеха материал заедно — отговори Майкъл. — Клоуи беше много щастлива, че точно вие й съдействате.

Тя погледна към Руук. Майкъл, както и всеки друг, който не го познаваше, вероятно би решил, че изражението му си е същото, но Ники забеляза едва доловима промяна. Не „ужас, спипаха ме“, а по-скоро „като не знаеш, мълчи си“.