Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Ясно ми е — каза Майкъл, — но това е университетски вестник, а тя не ми даваше никаква информация. Не мога да работя така.

„Не, не може да търпи някой да му се опъва“ — помисли си Ники.

Майкъл се обърна, готов да ги остави да се оправят сами, но се спря и пак се обърна към тях.

— Не ме разбирайте погрешно — започна той, а Руук се изсмя.

— Така си гарантираш, че ще те разберем погрешно.

— Просто се чудя. Защо вие?

Доброто настроение на Руук бавно се изпаряваше.

— Защо аз какво?

— Защо е решила да сподели материала точно с вас?

Същия въпрос искаше да му зададе и Хийт.

— Първо, Клоуи не сподели и дума с мен — отново повтори Руук. — И второ, ако действително е възнамерявала, причината най-вероятно е, че съм си изградил репутация в поле, в което тя искаше да пробие.

„Освен това Руук не би се опитал да я контролира, за разлика от теб“ — помисли си Хийт, но каза:

— Наградата „Пулицър“.

— Но дори не ви спомена за статията, така ли? — настоя Майкъл и Руук го изгледа раздразнено.

— Както вече казах, спомена само, че иска да поговорим. Не се разпростря.

Острият тон не беше в негов стил. Някой се съмняваше в почтеността му и това го беше ядосало.

— Аз съм журналист, г-н Руук — настоя Майкъл, — а във вашата къща е било открито мъртво момиче, което ми каза, че ще разобличи хора по високите етажи. Вие сред тях ли сте?

— Ако съм, това е новост за мен — отговори Руук, който нямаше никакво намерение да падне в капана, който му залагаше младежът, какъвто и да беше той. Хийт се надяваше, че разследването на местната полиция няма да тръгне в същата посока. Ченгетата твърде често се опитваха да нагодят фактите според хипотезата си, вместо да им позволят да ги отведат до истината.

Майкъл отново повдигна рамене по свойствения си вбесяващ начин. Очевидно не беше омагьосан от славата на съпруга й.

— Работата ми е да задавам въпроси.

Руук го погледна право в очите и челюстта му се стегна.

— В такъв случай нека повторя отговора си. — Той заговори съвсем бавно, подчертавайки всяка дума. — Клоуи… Мастърсън… нито веднъж… не ми… спомена… статията си.

Майкъл кимна, но Хийт умееше да чете между редовете. Зъбчатките в главата му се въртяха и кой знае защо той не вярваше на мъжа й. Двамата вече се пъчеха един на друг, сякаш всеки отправяше предизвикателство на другия.

— Щом казвате — каза Майкъл.

С ъгълчето на окото си Хийт забеляза, че Руук стисна юмруци.

— Точно така казвам.

Тя сложи ръка под лакътя му, за да го успокои, и се обърна към Майкъл:

— От полицията сигурно са прегледали бюрото й.

Той кимна.

— Не откриха нищо, доколкото знам. Ако статията и данните на Клоуи са били у нея, убиецът ги е взел.

Впечатляващо. Майкъл беше улучил право в целта.

— Съгласна съм — отговори тя. — Ако материалът има нещо общо със смъртта й, значи отдавна го няма.

Хотелът надмина очакванията на Хийт. Руук никога не действаше половинчато, включително когато решаваше къде да отседне. Тъй като домът, отпуснат му от университета, сега беше местопрестъпление, можеше да се очаква, че ще остане известно време, така че си беше взел апартамент. Огромното легло беше почти толкова удобно, колкото онова, което деляха в апартамента в Трайбека, но в момента това го превъзхождаше, защото той лежеше до нея.

Хийт откри, че не й е трудно да дели нещата. Онзи Руук, когото обичаше и комуто вярваше, беше до нея. Ако помислеше логично, бе абсолютно невъзможно да е убил Клоуи. Той беше милозлив, застъпваше се за безгласните. Беше Джеймисън Руук, а не убиец. Тя пък се беше отърсила от съмненията си още на вратата. Обърна се в, подпря глава на ръката си и сложи другата на гърдите му.

— Играеш ли си с мен, Хийт? Втори рунд?

— Подмазвам ти се, има разлика.

— Обясни, ако обичаш. Защо ми се подмазваш?

— Имам нужда от бяла дъска.

Отговорът му изобщо не се забави. Умът му беше колкото остър, толкова и бърз.

— Вече те изпреварих.

Преди да успее да го попита какво иска да каже, на вратата припряно се почука.

— За вълка говорим… — каза той, бързо стана от леглото, нахлузи боксерките си и една сива тениска, взе двадесет долара от портфейла си и вече беше на вратата, преди тя да довърши прозявката си. Мъжът, с когото разговаряше, говореше твърде бързо, но гласът на Руук стигаше до нея.

— Насам — каза той и отново влезе в полезрението й.

Зад него вървеше пиколо, което дори не надзърна към Хийт, докато внасяше една бяла дъска на колелца, същата като онези, които използваха в управлението. Руук пъхна двадесетдоларовата банкнота в ръката му и момчето широко се усмихна.