Ричард Касъл - Разбиваща жега

Първоначалният порив на Хийт беше да притисне значката си до стъклото, за да се наложи на по-младата жена, но тя му устоя. „С мед се хващат повече мухи“ — винаги й казваше Руук. Клише, но вярно. Хийт прочете името върху табелката пред сержанта и се възползва от този съвет.

— Добро утро, полицай Брекънстийн — започна тя с най-благия си глас. — Казвам се Ники Хийт. Работя в Манхатън, в 20-то управление. — Направи пауза, но реакция не последва, така че продължи: — Бихте ли ми казали кой ръководи разследването на случая Клоуи Мастърсън?

Отговорът дойде с известно закъснение.

— Поизлезли сте от юрисдикцията си.

Гласът на полицай Брекънстийн беше сипкав. Без съмнение поредният прът в колелата й, тъй като това му придаваше чувственост.

— Така е — потвърди Хийт. — Дойдох при съпруга ми.

Сержантът многозначително кимна.

— Значи сте омъжена за Джеймисън Руук.

Това не беше въпрос. Тя беше уверена и нямаше нужда Ники да потвърди предположението й.

— Как разбрахте?

Тя се усмихна.

— Градът е малък, госпожо. Полицай сте, тук сте и разпитвате за разследването, а днес чухме, че някой се е отбил при професора в хотела му. Реших, че сте били вие.

— Аз бях — потвърди Хийт.

— Как да ви помогна, следователю?

Въпреки че се впечатли от младата жена, мислено Хийт изкриви лице. Нямаше да й бъде толкова лесно, колкото се надяваше. Замисли се как да подходи и бързо реши да бъде открита, без да се опира на по-високия си чин. Не искаше да дава повод да я намразят.

— Положително знаете за убийството…

Полицай Брекънстийн понечи да извърти очи, но се спря и овладя изражението си.

— Да, знам за убийството. В Камбрия са рядкост.

„За разлика от Манхатън, където хората се държат като животни и целият град е пропит с кръв“ — бе неизреченият намек.

— Да. Разбира се. — Хийт си пое дълбоко дъх и започна отначало. — Бихте ли ми казали кой ръководи разследването?

Очите на сержанта подозрително се присвиха.

— Защо искате да знаете?

Приятелското отношение, което си налагаше, започна да се изпарява от гласа на Хийт.

— Жертвата е била открита от съпруга ми във временното му жилище. Искам да знам как върви разследването.

„Очевидно“ — добави мислено тя.

Полицай Брекънстийн се замисли, което раздразни Хийт още повече. Младата жена нямаше никаква причина да крие името на главния следовател. Съществуваше и нещо, наречено колегиалност, с което тя явно не бе запозната. Накрая обаче, поне тридесет секунди по-късно, Брекънстийн вдигна телефона и набра вътрешния номер.

— Дойде следовател от 20-то, сър. Иска да ви види.

Онзи от другата страна каза нещо и тя изгледа Ники през стъклото.

— Следовател, да. Ники Хийт. Съпругата на… Да, сър, веднага — каза тя, след като я прекъснаха, и затвори. Ръката й се плъзна под бюрото, автоматът избръмча и бравата изщрака. Бяха допуснали Хийт в светая светих на полицейското управление в Камбрия. Без да губи нито миг, тя чевръсто се провря през вратата, в случай че главният следовател размислеше.

Отвътре участъкът по нищо не приличаше на 20-то. Сградата на 82-ра улица имаше леко замърлян, градски вид, докато стените на едноетажното управление в Камбрия бяха искрящо бели, а бюрата — чувствително по-малко, отколкото тези в отдела на Хийт. Освен него оставаха още „Пороци“, „Специални жертви“, „Обири“ и много други, което означаваше, че полицаите във всеки от седемдесет и седемте участъци в Манхатън бяха поне десет пъти повече, отколкото в Камбрия. Тук сигурно си нямаха Роули или Очоа, или Фелър, Агуиналдо, Раймър, или дори Хайнзбърг. Може би никой не беше достатъчно квалифициран, за да разследва убийството на Клоуи. Тоест, Руук беше закъсал.

Внезапно от другия край на помещението прогърмя мъжки глас:

— Я виж ти, я виж ти! Следовател Ники Хийт! Каква изненада!

Вътрешностите й се свиха на болезнено стегната топка. Не беше чувала този глас, откакто следваше в полицейската академия, а за собственика му не се беше сещала от години. Обърна се.

— Иън Куули — каза тя и се насили да превърне гримасата си в усмивка.

Пред нея стоеше първият й съпруг.

Ники знаеше, че миналото понякога преследва хората. Беше го виждала толкова много пъти, че отдавна не ги броеше. В края на краищата, това често беше мотив за убийство. Онова, което и за миг не бе подозирала беше, че един ден ще се изправи лице в лице със собственото си бурно минало.

Иън си беше същият, както в полицейската академия, но малко остарял — кльощав като скелет, ръст метър и деветдесет и осем, с тъмни, вече прошарени бакенбарди и сребърни нишки в сресаните настрани коси. Много зряло, много консервативно. Точно в стила на онзи Иън, когото си спомняше.