Ричард Касъл - Разбиваща жега

Цялата кариера на Ники Хийт бе протекла в 20-то управление. Юрисдикцията му се простираше от 59-та до 86-та улица, а самата сграда се намираше на ъгъла на 82-ра и „Кълъмбъс“. Като първият му капитан-жена тя трябваше непрекъснато да показва, че е силна, способна и винаги готова да делегира, и то с желание. Моделите й за подражание бяха все мъже, някои — достойни, почтени, отдадени и винаги готови да застанат на страната на доброто, но ако трябваше да е напълно честна със себе си, най-много беше научила от останалите. От онези, получили назначението, защото са извадили късмет, били са изтикани напред от други мъже или просто са се озовали на подходящото място в подходящия момент. От онези, които не бяха заслужили повишението, от онези със съмнителна етика, от не особено интелигентните и от онези, които не се бяха задържали дълго. През годините Хийт достатъчно пъти бе изпитвала ръководния им маниер на гърба си, наблюдаваше ги, запомняше всичко и отлично знаеше точно какво не трябва да прави един лидер. Никога не унижаваше подчинените си, винаги проявяваше уважение и едновременно с това не допускаше да им се размине, ако сторят нещо, което противоречи на ценностната й система. Не им позволяваше да проявяват неуважение към мъртвите и не толерираше сексизъм, расизъм и какъвто и да било друг вреденизъм.

Най-много време й бе отнело да свикне с делегирането и с това, че трябва да се отдръпне от практическата страна на разследванията. Зак Хамнър, старши административният асистент по юридическите въпроси на заместник-комисаря на нюйоркската полиция, бе направил всичко по силите си, за да я повишат в чин капитан на 20-то управление. Беше я хвалил напоително пред началниците на „Полис плаза“ 1 и макар че тогава Хийт не знаеше, че я подкрепя, в неговите очи това означаваше, че му е задължена. Беше сключила сделка с дявола, но твърде късно си даде сметка за това.

Чука, както бе не особено ласкавият прякор на Хамнър, й помогна да получи работа, на чието изпълнение веднага (и с огромно удоволствие) се зае да пречи. Накратко, той често превръщаше живота й в управлението в ад. Хийт обаче никога нямаше да отрече, че я е научил на много — тя го слушаше и обикновено правеше тъкмо обратното на онова, което й е препоръчал. Зак се бореше само за себе си, а тя искаше да помага.

Често й се случваше да чуе гласа му в главата си: „Разполагаш ли с нещо, което поне отдалеч да прилича на улика? Хората ти имат ли въобще представа какво вършат? Очевидно не си си на мястото, Хийт.“ Точно сега обаче го чу да казва: „Ще целунеш чийто задник трябва, Хийт, защото именно това се изисква от теб в момента.“ Уви, по този въпрос беше прав.

Не й беше в природата да се подмазва и онова, което й предстоеше да направи, остави лош вкус в устата й, но нямаше друг избор. След като закара Руук до аудитория „Мърчисън“, където щеше да изнесе лекция, тя потегли по краткия път към местното полицейско управление, готова да целуне седалището на някой провинциален чиновник.

Докато вървеше към дежурния сержант, си наложи да се държи по-меко, а не като следовател от отдел „Убийства“ в големия град. Това, че идваше от Манхатън, нямаше никак да й помогне в провинцията — от опит знаеше, че събеседниците й ще решат, че е многознайко и сноб, който ги презира. Това не беше вярно. Просто имаше повече опит от тях, особено по отношение на убийствата.

Хийт се усмихна на жената зад бариерата от бронирано стъкло, която я делеше от хората от другата страна. Тя изглеждаше на малко под тридесет години, кестенявата й коса бе стегната в строг кок. Жените в полицейската академия нямаха право да носят грим и ако се съдеше по непокритите пъпки и късите мигли, тази бе решила да продължи така и след завършването. Сивата униформа и лилавата вратовръзка само подчертаваха нездравия й тен, но пък бяха като колосани и й придаваха спретнат и професионален вид.

Ники й се възхити — не е лесно да си полицай-жена, която постоянно трябва да доказва, че не е „женка“. Никакви сълзи. Никакви емоции. Нищо, което би могло да се отрази зле на начина, по който те възприемат.

— Мога ли да ви помогна? — попита сержантът и огледа Хийт от главата до петите.

Ники знаеше какво става — на един полицай му стигат около пет секунди, за да прецени човека, който стои насреща му и като следовател от отдел „Убийства“ тя постоянно се бореше с тази склонност. Не биваше да избързва с преценките, за да не опорочи разследването с презумпции и предразсъдъци. Тази полицайка обаче нямаше нито достатъчно опит, нито нужда да остане неутрална.