Ричард Касъл - Разбиваща жега

Руук прочисти гърлото си. Шумно.

— Нали си давате сметка, че присъствам?

Майкъл очевидно се подразни, но продължи в същия дух.

— Наистина се радваше, че работи с вас, сър.

Руук се умилостиви — малко — но поклати глава.

— Работата е там, че не работех с Клоуи.

— Тя не смяташе така. Каза, че разполагате с информация, която ще й помогне да я напише.

— Какво да напише? — попита Хийт.

Засега между Клоуи и Руук сякаш нямаше никаква връзка. Може би Майкъл щеше да й я посочи.

— Статията си. Голям инат беше, когато станеше дума за нея — обясни той и поклати глава, а косата покри цялото му чело. — Обикновено не толерирам такива неща. Трябва да знам по какво работят хората ми, но Клоуи беше ужасно упорита. Отказваше да обясни, но ме увери, че ще си струва. След смъртта й бих желал вестникът да публикува материала посмъртно, за да почетем паметта й.

— Чудесна идея — каза Руук, но Хийт го погледна в очите и видя, че зъбчатките се въртят. Същото ставаше и в нейната глава. Ако Майкъл Уортън казваше истината, статията на Клоуи може би бе довела до смъртта на младата жена, но това все още не обясняваше какво общо има съпругът й. Защо я бяха открили в неговата къща, при това в леглото му? Защо Клоуи е твърдяла, че двамата работят заедно?

Майкъл изгледа многозначително Руук.

— Е, у вас ли са записките й? Или файлът със статията? Каза, че почти я е завършила…

— Защо да са у мен?!

— Тук нищо не е оставила, а доколкото разбрах, в апартамента й също не са ги открили. Лаптопът й липсва, но тя каза, че вие разполагате с информация, която потвърждава проучванията й и ще й помогне да докаже всичко.

Руук се втренчи в Майкъл, напълно слисан.

— Какво да докаже? С Клоуи Мастърсън сме се виждали три пъти! — Той започна да изброява на пръсти. — Веднъж на наградната церемония в Манхатън, веднъж тук, докато ме развеждаше, и веднъж в аудиторията.

Последното беше новост за Хийт.

— Защо в аудиторията?

— Спря ме след лекцията.

— Кога стана това? — попита тя.

— Завчера.

— В деня преди убийството. Никак не е маловажно, Руук.

Лицето му помръкна.

— Вярно.

— Какво ти каза?

Той затвори очи, за да си припомни по-ясно.

— Нищо важно, искаше да знае дали може да излезем да пием по нещо. Каза, че имала идея и някой трябвало да й раздуха въглените.

„Странно си е подбрала думите“ — помисли си Хийт.

— Казах й, че с удоволствие бих седнал да изпием по едно кафе — продължи Руук, а тя мислено го плесна зад врата. Как можа да не й го каже? Искаше да му се накара, да му напомни, че на този етап би трябвало да е по в час, но тъй като Майкъл Уортън ги наблюдаваше, вместо това си наложи да каже:

— Уговорихте ли си среща?

— Не. Тя дойде, след като пуснах студентите. Беше с още няколко души и ми помаха. Явно съм я познал сред тълпата, защото си я спомних.

„Нищо чудно“ — каза си Ники. При избор между познатото и непознатото повечето хора избират познатото.

— Каза, че много иска да поговорим и ме покани да пийнем по нещо. Нямах причина да смятам, че става дума за нещо повече от възхищение. Нали я видя, на церемонията очите й бяха като чаени чинийки.

Нямаше как да му възрази.

— Значи говорихте.

— Беше пълно с хора. Помня, че ми каза нещо, но не я чух. После си тръгна.

— И нямаш представа какво ти каза?

Той измърмори нещо, после се почеса по главата. Мислеше.

— Не я чух, но видях, че устните й се движат.

— Не можа ли да разчлениш какво ти казва?

Той затвори очи и лицето му се изкриви от усилието да си припомни.

— Формата на устните й…

— Какво за нея? — пришпори го Хийт.

— В азбуката има само няколко букви, при които устните се събират, знаеш ли? Формата им, докато говориш, може да подскаже какво казваш, когато не те чуват.

— Не се бях замисляла.

— Вярно е, опитай. Кажи азбуката и виж колко пъти устните ти ще се съберат.

— Руук…

Хийт не се опита да скрие раздразнението в гласа си. Съпругът й рядко отговаряше простичко, когато му задаваха въпрос. Обикновено включваше по някой отдавна забравен исторически факт, урок по граматика или, както в случая, лекция за азбуката, за която и двамата нямаха време.

— Това как ни помага?

Руук почука по слепоочието си.

— Мисля. По-точно спомням си — поясни той и после щракна с пръсти. — Да! Клоуи вдигна ръка до ухото си с показалеца нагоре и кутрето надолу…

Това вече беше полезно.

— Сякаш се обажда по телефона? — подсказа му тя.

— Точно така, и каза нещо. „Ще ви се обадя.“ Не, устните й се събраха. „Ще ви се обадя утре“? Да, това е. Тогава не обърнах внимание, но сега съм почти сигурен, не, напълно сигурен, че това ми каза.