Ричард Касъл - Разбиваща жега

— Такива са времената — отбеляза Хийт. — Коя е Дженифър?

— Дженифър Дейли 2 2 Daily — всекидневен (англ.) — Бел.прев. . Страхотно име за журналист, нали?

— Да — съгласи се тя, въпреки че името й се стори съвсем обикновено. — Клоуи каза ли нещо необичайно?

— Не я познавах, така че не мога да преценя. Стори ми се наред, нормална. Само че…

Той замлъкна и погледна към тавана, а Хийт се наведе напред, изпълнена с очакване. Руук умееше да наблюдава хората. Точно както нейният многогодишен опит в полицията я бе научил да търси подробности и да вижда взаимовръзки, които не бяха очевидни, така дългогодишният опит на мъжа й като журналист го бе научил да преценява добре и хората, ситуациите, в които се намираха.

— Само че какво? — подкани го тя.

— Разведе ме из сградата, представи ме на разни хора. Когато стигнахме до офиса на главния редактор, който също е студент последен курс, той я помоли да поговорят за малко. Аз излязох, а Майкъл Уортън…

— Главният редактор?

— Точно така. Затвори вратата, за да не чуя разговора им. Разходих се из стаята, заговорих няколко студенти, сещаш се. Опознавах обстановката.

„И се наслаждаваше на всяка секунда“ — каза си тя.

— Когато погледнах отново към офиса, видях Клоуи и Майкъл през прозореца и останах с впечатлението, че разговорът им е доста разгорещен.

— Караха ли се?

Руук поклати замислено глава.

— Не бих казал, не точно. Да, приличаше на словесна престрелка, но според мен причината за нея беше, че Майкъл казва нещо, което Клоуи не желае да чуе.

Хийт вече знаеше, че ще трябва да говорят с този Майкъл, главен редактор на „Джърнъл“, но въпреки това подтикна Руук да се опита да си спомни още нещо.

— Например?

— Кой знае, темата може да е била всякаква. Главният редактор е голямата работа, шефът, тарторът. Може да е видял сметката на някой материал, да й е възложил статия, която тя не е искала да напише или да й е казал, че кафето, което е сварила сутринта, има вкус на тиня. Нямаше как да разбера, но когато се върна, Клоуи определено беше ядосана.

— Но не ти каза нищо по въпроса, така ли?

Той поклати глава.

— Нито дума.

Хийт се изправи и тръгна към входната врата.

— Изглежда, че е време да се отбием в „Джърнъл“.

Той избърза пред нея и й отвори.

— Прочетохте мислите ми, следовател Хийт. След вас.

Хийт искаше да опознае университетското градче, така че шофира до университета, а Руук я насочваше от съседната седалка. На половината път тя вече беше решила, че в Манхатън навигацията е далеч по-лесна. В града улиците и номерата им следваха мрежа, успоредна на река Хъдзън. Имаха обозначения „изток“ или „запад“, а разделителната линия беше Пето авеню. Авенютата, от друга страна, се движеха от юг на север. Ако кажеш на някого, че ще го чакаш на ъгъла 11-та и 30-та север, всичко беше ясно.

В Камбрия бяха избрали друга система — улиците бяха наречени на дървета, цветя и някои числа, а авенютата бяха А, В или С, като мини версия на Азбучния град в Манхатън. Други бяха наречени на хора, трети — в чест на университета. Улица „Колидж“, Юнивърсити авеню и шосе „Общежитие“ бяха едва три от много примери и Хийт не успяваше да схване логиката.

— Свиква се — каза Руук, но тя не му хвана вяра.

— Може би, след десет години. Телепортирай ме обратно в Манхатън, Скоти 3 3 Отпратка към сериала и филмите „Стар трек“ — Бел.прев. .

Руук се разсмя. И двамата обожаваха научната фантастика и дори имаха по няколко маскарадни костюма. „Човек никога не знае кога ще му потрябват“ — обичаше да казва той. „Стар трек“, „Междузвездни войни“, „Пазители на галактиката“ — какъвто и повод да изникнеше, и двамата бяха подготвени.

— Боя се, че няма мърдане от тази планета, но ти ще надделееш, Хийт. Продължавай сега — каза той и изпъна ръка като рицар с копие, щом светофарът светна в зелено.

Тя настъпи газта.

— Да, капитан Теснигащи, сър.

— О-о, сменихме си ролите! Обичам да ме наричаш „капитане“, хайде пак.

— Капитан Теснигащи — повтори тя, като този път вдигна вежди и изплези връхчето на езика си.

Руук забели очи.

— О-о, господи, ти си ангел. Да обръщаме колата.

— Не става — отговори Ники. — Ще трябва да поотложим идеята.

Той поклати нещастно глава, но всичко беше само театър. Даваше си сметка, че имат работа. Забавлението щеше да почака.

Паркираха на едно от местата за посетители и тръгнаха по главната алея към сърцето на университета. Сред криволичещите пътечки и нападалите есенни листа Хийт се чувстваше като Дороти Гейл на пътя с жълтите павета, само че без вълшебни създания (или жълти павета).