Ричард Касъл - Разбиваща жега

Той млъкна и се замисли. Накрая въздъхна тежко и призна:

— За съжаление вероятно е така.

Хийт и Руук обърнаха гръб на кървавата картина в голямата спалня и седнаха един срещу друг в дневната. Прозорците бяха скрити зад петсантиметрови щори от имитация на дърво, които се въртяха по хоризонталната ос, за да пуснат светлина в къщата. Когато влезе, Хийт едва ли би я описала като особено топла — беше по-скоро удобна, ако и утилитарна. След като огледа местопрестъплението обаче, тя вече й се струваше откровено студена и неприветлива. Не желаеше да се рови в подробностите около това убийство, не желаеше съпругът й да е замесен… и въпреки това нямаше как да го избегне.

— И така — попита Руук, — откъде да започнем?

При нормални обстоятелства, тоест, ако ставаше дума за обикновено разследване, той сигурно щеше да потрие доволно ръце, предвкусвайки мисловната тренировка, която ги очакваше, но от мисълта, че властите ще гледат именно на него като на заподозрян, егото му се беше спихнало напълно.

Хийт искаше да започне сама, да не го вижда, за да не се поддава на съмненията, но не биваше. Двамата бяха екип. Ако не му вярваше, ако му нямаше доверие, на какво почиваше връзката им тогава?

— Трябва да започнем от началото — каза тя. Винаги започваше оттам. — Разкажи ми каквото знаеш за жертвата. За Клоуи Мастърсън.

Тя изрече името на убитата и щеше да го повтаря колкото беше нужно, за да си напомня, че е бил погубен човешки живот. Клоуи бе нечия дъщеря, имаше приятели, бе обичала и я бяха обичали. Ники никога нямаше да забрави тези неща.

— Добре — отговори Руук и започна да свива пръст подир пръст, докато изброяваше: — Беше студентка последен курс. Работеше в „Джърнъл“ и миналата година е спечелила награда за отлична журналистическа работа. Прекарвала е повечето време във вестника и ми се стори много отдадена на работата си.

— Това ли е всичко? — попита Хийт, след като той замълча.

— Тук съм само от десет дни, а тя не беше в нито един от моите курсове.

— Щом не е била в нито един от твоите курсове, откъде знаеш каквото и да било за нея?

Лицето му светна.

— Напомняше ми на самия мен! Най-важното нещо за нея беше материалът. Нали знаеш колко упорит ставам, когато пиша?

В това отношение Хийт имаше опит от първа ръка. Когато се запознаха (Руук трябваше да я следва навсякъде, за да напише материал за нюйоркската полиция), тази упоритост се беше превърнала в подробна статия за нея самата. Тя се опитваше да се отърве от него при всяка възможност, но се оказа, че това е невъзможно и накрая Руук им оказа незаменимо съдействие с разкриването на убиеца на Матю Стар. Тогава и за миг не й беше минало през ум, че накрая ще се оженят.

— Много добре знам — потвърди Ники.

— И тя беше така.

— Добре, но пак те питам — откъде знаеш?

— Знам, защото щом се установих, веднага отидох да обходя старите си територии.

— Вестникът — спомни си тя.

Същата вечер Руук й се беше обадил и едва успяваше да удържи вълнението си.

— Вестникът — потвърди той. — За миг ми се стори, че съм герой от „Машината на времето“. Всъщност дължим този термин точно, на романа на Хърбърт Уелс, това знаеш ли го? Естествено, моето преживяване беше съвсем различно от това на главния герой, когото читателят познава единствено като Пътешественика. Той се пренася напред, до 802701-ва година, и става свидетел на края на света, но да се върнеш назад и да преживееш нещо отново?! Това вече е вълнуващо! Определено бих се върнал обратно в деня, когато те зърнах за пръв път, да речем. Беше в общия офис, ти стоеше пред бялата дъска. Косата ти беше вдигната на опашка, но няколко кичура край лицето ти се бяха измъкнали. Господи, ти беше — и си — най-красивата жена, която бях виждал. Отне ти малко време да ме харесаш, но чарът ми накрая те изтощи — ухили се той.

Хийт се подразни, въпреки че разбираше защо съпругът й се шегува толкова лековато — в момента това беше нещо като защитен механизъм. Ако успееше да се пошегува или да ги върне назад, до някое по-хубаво време и място, значи щяха да преодолеят това. Хийт обаче не биваше да губи концентрация.

— Колкото и да искам да се отдам на спомени заедно с теб, трябва да се съсредоточа. Сериозно е.

Усмивката му моментално се стопи.

— Да. Докъде бяхме стигнали? О, да, вестникът. От една страна сякаш се върнах в миналото с машина на времето, но от друга страна си дадох сметка колко са се променили нещата. В редакцията е същото — неспирни телефонни разговори, промени в последния момент, пчели-труженички, които жужат и работят дружно в името на една и съща цел: полезни, истинни материали за най-важните текущи теми. Дженифър, Рей и аз се отбихме там заедно и се натъкнахме на Клоуи. Останалите отидоха да дават консултации на студентите си, а тя ме разведе. Имат цял отдел, който се занимава с интернет съдържание и социални медии. Тези неща не съществуваха, когато работех там. Печатните всекидневници отмират, „Джърнъл“ излиза на хартия само три пъти седмично. Останалото е онлайн.