Ричард Касъл - Разбиваща жега

Руук знаеше пътя, така че тя вървеше след него и оглеждаше кампуса. По възраст сградите бяха най-различни, някои от началото на двадесети век, когато е бил основан университетът, а други — видимо по-модерни. Това създаваше противоречиво усещане, сякаш кампусът не можеше да реши към коя ера да се придържа. Докато напредваха, й се изясни коя бе предпочитаната му идентичност. Една скучна на вид постройка от средата на миналия век беше отцепена за ремонт и доколкото можеше да прецени, бежовата й фасада щеше да претърпи трансформация. На едно място бяха свалили цяло парче, разкривайки арматурата. Сградата не изглеждаше зле, просто не особено интересно и едва ли би вдъхновила когото и да било.

— Това — каза Руук, щом забеляза накъде е насочено вниманието й — беше факултетът по английски език и литература. Толкова часове съм прекарал тук, спомням си ги отлично. Литература с професор Бриндъл! — Той се изкиска, но веднага сам се спря и театрално разпери ръце. — „Добре ви е известно, че всичко трябва да повториш честно и точно, без промени при това, като предаваш хорските слова. Макар самия ти да не говориш тъй дълго и тъй грубо, що да сториш? Нима ще си измисляш нови думи, неверни притчи, разкази и глуми? 4 4 „Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, превод Александър Шурбанов. — Бел.прев. “

Спомените от следването й и курсовете по английска литература понякога се връщаха, обикновено защото Руук бе казал нещо, което ги караше да изплуват.

— Чосър — каза тя. — Нали?

— Съвсем вярно. Така и не забравих този пасаж. Семпличката мисъл, че дори незначителните промени водят до съвсем нов разказ, който вече не принадлежи на първоначалния си автор, първоначално ми се стори абсурдна. Това е било преди авторското право, разбира се, сега дребните промени няма да доведат до нов текст, а до плагиатство.

С течение на времето Хийт бе разбрала, че в мозъка на Джеймисън Руук кипят несметни количества информация. Той беше в състояние да цитира факти и дребни подробности просто ей така, от едното нищо, което често я дразнеше, но не преставаше да я удивлява.

— Добре е, че си спомняш такива неща от следването. Аз не помня дори имената на професорите си, какво остава за материала, който преподаваха.

Докато се взираха в сградата, Руук наклони глава настрани.

— Повече ми харесваше фасадата от петдесетте години.

— Ще изглежда много по-добре, когато подхожда на стила на сградите наоколо — отбеляза Хийт. — Така кампусът ще има по-кохерентен вид.

— Сигурно — повдигна рамене той, а тя любопитно го изгледа.

— Обикновено си луд на тема история. Какво ти става? Той посочи към новата конструкция.

— Сградата беше оригинал. Може да не е подхождала на околните, но би било лъжа да се твърди, че не е строена по някое време в средата на миналия век. Луд съм преди всичко на тема историческа автентичност. Също като теб и аз винаги търся истината, независимо дали става дума за убийството на Клоуи Мастърсън или за автентичния вид на сграда, която „не подхожда“ — каза той, като изобрази кавичките с ръце.

Ники едва успя да потисне усмивката си.

— Ами, добре тогава. Нямах представа, че толкова държиш на неопетнения исторически контекст в архитектурата.

Руук драматично вдигна ръце и посочи към самия себе си.

— В мен се крият неподозирани дълбини, Хийт. Неподозирани.

Продължиха нататък и забелязаха още една сграда в ремонт. Тази изглеждаше направо древна и целта очевидно беше да възстановят предишния й блясък.

— Мисля, че сега те разбирам — каза Ники. — Едно е да живееш във викторианска сграда от началото на века и съвсем друго — в нова, която просто има викториански вид. Историческия контекст няма да го има.

— Именно. Подът няма да скърца, стените няма да са покрити с дъски, прозорците няма да са двойни. Все едно да сложиш червило на прасе.

Това пък прозвуча като типичен южняшки израз. Поредната случайна мисъл в удивителния ум на Руук.

Накрая се озоваха пред невзрачна шестетажна сграда от червени тухли със стъклена двукрила врата и дълги редове от симетрични прозорци. Зелената морава отпред бе осеяна с дървета, а към входа водеше най-обикновена циментирана алея. Голямо разочарование — това беше домът на „Камбрия Джърнъл“, но сърцето на университета изглеждаше бездушно.

За пореден път Руук сякаш бе прочел мислите й.

— Не изглежда бог знае как, съгласен съм, но важното е какво става вътре.

Хийт прокара ръка по гърба му и небрежно я пъхна под спортното му сако от туид. Той много се беше постарал да изглежда професионално.