Робърт Галбрейт - Тревожна кръв

Странна зелена маскирана женска фигура стоеше под везни, хванала в ръка зелена сабя.

Настройване... Тази карта представлява знака на Везни... изобразява Удовлетворената жена. Равновесието е отделено от каквито и да било индивидуални предубеждения... Ето защо тя трябва да бъде тълкувана като оценяваща доб­родетелите на всеки акт и изискваща точно и прецизно удов­летворение...

Робин повдигна вежди и обърна третата и последна карта: решението. Отново се появиха двете преплетени риби, изхвърлящи вода в два златни бокала, плаващи върху зелено езеро: същата карта, която бе обърнала в Лемингтън Спа, когато все още не знаеше кой е убил Марго Бамбъро.

Любов... Картата се отнася също до Венера в Рак. Показва хармония между мъжа и жената, интерпретирана в най-широк смисъл. Това е съвършена и умиротворяваща хармония...

Робин пое дълбоко дъх, върна картите в кутийката им и я приб­ра в чекмеджето на нощното шкафче. Когато стана и взе шлифера си, магарето балон леко се полюля на панделката си.

Робин чувстваше леката тежест на новия опал в хлътнатината в основата на шията си, докато вървеше към станцията на метрото, и след като след толкова време се бе наспала както трябва, косата ѝ бе чиста и тя самата бе обзета от чувство на лекота, дошло още откакто извади магарето балон от кутията му, привлече много мъжки погледи на улицата и във влака. Но Робин ги игнорира всичките, изкачи стълбите към „Оксфорд Съркъс“, после тръгна по Риджънт Стрийт и когато наближи „Шейкспиърс Хед“, видя Страйк да стои отпред, облечен в костюм.

– Честит рожден ден! – каза и след кратко колебание се наведе и я целуна по бузата.

Робин забеляза, че миришеше не само на цигари, но и на афтършейв с дискретен аромат на лавандула, което бе необичайно за него.

– Благодаря... няма ли да влезем в пъба?

– Ъъ... не – отвърна Страйк. – Искам да ти купя нов парфюм. – Той посочи към задния вход на „Либърти“ само на десет метра разстояние. – Това ще ти е истинският подарък за рождения ден... освен ако вече не си си купила такъв.

Той силно се надяваше да не е. Не можа да измисли какво друго да ѝ предложи, което не би ги запратило отново в неловкост и евентуални недоразумения.

– Аз... не съм – промълви Робин. – Откъде знаеше, че...

– Обадих се на Илза миналата Коледа...

Той задържа отворена пред нея стъклената врата, която водеше към секцията за шоколад, сега пълна с лакомства за Хелоуин.

– Попитах продавача, но той все ми показваше разни с имена... знам ли... от сорта „Желана за чукане“...

Смехът, който Робин не съумя да потисне, бе толкова силен, че хората се извърнаха да я погледнат. Движеха се покрай щандове, отрупани със скъпи трюфели.

– Изпаднах в паника – призна Страйк, – та затова накрая получи бонбони. – Така или иначе – добави той, когато стигнаха до прага на помещението с парфюмите с неговия купол, изрисуван с луна и звезди, – избери си каквото искаш и аз ще го платя.

– Страйк – погледна го Робин, – това е... много тактично обмислено.

– Ами... хората се променят – вдигна рамене той. – Така поне ми каза психиатър от „Бродмур“. Аз ще стоя тук – посочи той ъгъл, където се надяваше едрото му тяло да не се пречка на никого. – Избирай на спокойствие.

И тъй, Робин прекара приятен четвърт час да разглежда шишенца, да пръска от тестери върху хартиени лентички, да се нас­лаждава на кратка консултация с услужлива продавачка и накрая да сведе избора си до два парфюма. Поколеба се дали може да направи онова, което ѝ се искаше, но... след като бяха най-добри приятели, можеше, нали?

– Виж, има два, които харесвам – каза Робин, приближила се до Страйк. – Дай си мнението. Ще ти се налага да живееш с този мирис в ландроувъра.

– Ако са достатъчно силни, че да замаскират миризмата на тази кола, не са годни да бъдат вдишвани от човешки нос – отвърна той, но все пак взе двете лентички да ги помирише.

Първата лъхаше на ванилия, което му напомняше кейк, и му хареса. Втората му донесе асоциации за топла мускусна кожа с привкус на смачкани цветя.

– Този. Вторият.

– Ха. Мислех си, че ще предпочетеш първия.

– Защото мирише на храна ли?

Тя се усмихна и отново подуши лентичките.

– Да, мисля, че и аз предпочитам втория. Не е евтин.

– Ще се справя.

И тъй, той отнесе тежкия куб от бяло стъкло, носещ името „Нарсисо“ до касата.

– Да, подарък е – отвърна Страйк, когато бе попитан, и изчака търпеливо да бъде свален етикетът с цената и шишето да бъде увито в хартия и превързано с панделка. Лично той не виждаше смисъла от това, но чувстваше, че дължи на Робин известна церемониалност, и усмивката ѝ, когато пое торбичката от него, му каза, че догадката му е правилна. Сега вървяха обратно през магазина, за да излязат през главния вход, където ги заобикаляха кофи с цветя.