Робърт Галбрейт: Тревожна кръв

– Мрази го. Едно от децата му иска да дойдат. Той прояви желание да се срещне с теб, но аз не те съветвам.

– Защо? – поинтересува се Робин, усетила се леко поласкана.

– Обикновено жените не харесват Полуърт.

– Мислех, че е женен.

– Женен е. Съпругата му не го харесва.

Робин се разсмя.

– Защо реши, че Пат ще ми звъни? – попита Страйк.

– Ей сега говорих с нея. Госпожица Джоунс е разстроена, че не ѝ докладваш лично.

– По-късно ще се свържа с нея по фейстайм – каза Страйк, докато минаваха през парка с работещи чистачки. – Дано брадата ми я откаже.

– Някои жени харесват брада – посочи Робин и Страйк не можа да не се зачуди дали съдружничката му не беше една от тях.

– Хъчинс и Баркли като че доста са напреднали с партньора на Хитреца.

– Да – потвърди Робин. – Баркли предлага да иде до Майорка да поогледа там.

– Не съм учуден. Остава ли си уговорката за съвместното ни интервю на новата служителка в понеделник?

– Мишел ли? Да, определено – отвърна Робин.

– Дано дотогава вече да сме се върнали в офиса.

Робин зави по „Кърл Роуд“. Нямаше следа от репортери, така че тя паркира пред редова викторианска къща, разделена на два апартамента.

Страйк натисна звънеца, надписан „Фипс/Съливан“, и веднага чуха стъпки по стълбите, след което вратата отвори Ана Фипс, облечена в същия торбест син памучен анцуг и бели платнени обувки, с които ги бе посрещнала при първата им среща във Фолмът.

– Заповядайте – покани ги с усмивка и се отдръпна назад, та да ги пропусне в малкото квадратно пространство в дъното на стълбите.

Стените бяха боядисани в бяло, покриваха ги серия абстрактни монохромни рисунки, а полукръглият прозорец над вратата хвърляше поток от светлина върху незастланите с мокет стълби, които напомниха на Робин за старческия дом „Сейнт Питър“ и Христос в естествен ръст над входа.

– Ще се помъча да не плача – изрече тихо Ана, сякаш уплашена да не бъде чута, но въпреки решението очите ѝ вече бяха пълни със сълзи. – Простете, но много искам да ви прегърна – каза и наистина го направи, първо с Робин, после със Страйк. Направи крачка назад, поклати глава, позасмя се и изтри очите си. – Не мога да изразя с думи колко... колко съм ви признателна. Какво ми дадохте... – Тя направи неопределен жест и поклати глава. – Толкова е... странно. Невероятно щастлива и облекчена съм, но в същото време скърбя... Намирате ли някаква логика в това?

– Абсолютно – отвърна Робин, а Страйк изсумтя.

– Всички са тук – съобщи Ана, като посочи нагоре. – Ким, татко, Син, а също и Уна, поканих я за няколко дни. Планираме погребението, но татко и Син, тъй или иначе, оставиха на мен организацията... Елате, качвайте се, всички искат да ви благодарят...

Докато следваха Ана по стръмните стълби, Страйк се подпираше на парапета и си припомни бъркотията от емоции, които го нападнаха, щом получи по телефона известие за смъртта на собствената си майка. Сред мощната вълна от скръб имаше и мъничка искрица на облекчение, което го бе шокирало и засрамило. С времето започна да разбира, че в някакъв тъмен ъгъл на съзнанието си се бе боял от новината и отчасти я бе очаквал. Ужасният вкус на Леда за мъже бе кулминирал в потресаваща смърт върху мръсен дюшек и макар от тогава до сега тя да не бе престанала да му липсва, щеше да е лъжец, ако не признаеше, че е изпитвал токсична смесица от тревожност, чувство за вина и страх през последните години от живота ѝ.

Само можеше да си представи смесените емоции, обладали съп­руга на Марго или бившата бавачка, заела мястото на Марго в семейството. Когато стигна до горната площадка, той зърна Рой Фипс, седнал на кресло в дневната. Очите им се срещнаха за кратко, преди от стаята да излезе Ким и да блокира видимостта на Страйк към хематолога. Русата психоложка бе широко усмихната: тя поне изпитваше напълно неподправено удоволствие.

– Е, какво можем да кажем... – каза тя, като се ръкува първо със Страйк, а после и с Робин. – Влизайте...

Страйк и Робин последваха Ана и Ким в дневната, която бе широка и просторна като онази в летния им дом във Фолмът, с дълги прозрачни завеси на прозорците, голи подове, голям бял килим и бледосиви стени. Книгите бяха подредени по цвят. Всичко бе семпло и добре замислено, много различно от къщата, в която бе отраснала Ана, с грозните ѝ викториански бронзови орнаменти и тапицирани с кретон на цветя столове. Единствената украса на стената висеше над камината: черно-бяла снимка на море и небе.