Робърт Галбрейт - Тревожна кръв

Отчасти беше права: интересът на Страйк безспорно бе събуден от историята на Ана, но най-вече го радваше фактът, че няма да натоварва протезата си в продължение на няколко часа и че с всяка минута дистанцията от сестра му се увеличава. Отвори прозореца до себе си, пусна познатия му морски въздух да се завърти из старата кола, запали цигара и като издуха дима встрани от Робин, я попита:

– Често ли се виждаше с Морис, докато отсъствах?

– Видях го вчера – отговори Робин. – Платих му месечните разходи.

– О, чудесно, благодаря. Мислех си да ти припомня за това. Какво мислиш за него? Според Баркли е добър в работата си, само дето твърде много дрънка в колата.

– Да – безучастно потвърди Робин, – обича да приказва.

– Хъчинс го смята за малко нещо мазник – продължи той със заобиколното си подпитване.

Забелязал бе специалния тон, който Морис бе отредил за Робин. Хъчинс бе споделил, че го е питал дали Робин има връзка с някого.

– Ами не съм общувала много с него, че да си създам мнение – отвърна Робин.

Предвид настоящия стрес върху Страйк и количеството работа, което агенцията се бореше да свърши, бе решила да не критикува най-новия им сътрудник. Имаха нужда от допълнителен човек. Морис поне го биваше в работата.

– Пат го харесва – добави тя, отчасти за да го подкачи, и развеселена, забеляза с крайчеца на окото си, че Страйк я погледна намръщено.

– Това не е кой знае каква препоръка.

– Некрасиво прозвуча.

– Нали си даваш сметка, че след една седмица ще е по-трудно да бъде уволнена. Пробният ѝ период почти изтече.

– Аз не искам да я уволняваме – каза Робин. – Според мен тя е чудесна.

– Ами добре, на твоята глава ще е, ако тя сътвори неприятности.

– Няма да е на моята глава – възрази Робин. – Не приписвай Пат на мен. Заедно решихме да я наемем. Ти си този, на когото му писна от временни секретарки...

– А ти си тази, която каза: „Няма да е зле да назначим по-традиционен тип офис мениджър“, а също: „Не бива да я отхвърляме заради възрастта ѝ...“.

– Знам какво казах и продължавам да държа на своето относно възрастта. Трябва ни служител, който се ориентира добре в ексел, който е организиран, но ти беше...

– Не исках да ме обвиниш, че поставям възрастта като ограничителен фактор.

– Ти беше този, който ѝ предложи поста – завърши Робин с решителен тон.

– Къде ли ми е бил умът – промърмори Страйк и изтръска пепел през прозореца.

Патриша Чонси беше на петдесет и шест и изглеждаше на шейсет и пет. Беше слаба жена със силно набръчкано маймунско лице и неправдоподобно гарвановочерна коса. Не изпускаше електронната цигара, докато беше в офиса, но стъпеше ли на тротоара отпред в края на работното време, мигом запалваше „Суперкинг“. Гласът ѝ бе толкова плътен и стържещ, че често я бъркаха със Страйк по телефона. Седеше на някогашното бюро на Робин във външното помещение и бе поела основния товар със служебния телефон и административните задължения сега, когато Робин изцяло се бе отдала на детективска дейност.

Страйк и Пат от самото начало влязоха във войнствени отношения, което озадачи Робин, тъй като ги харесваше и двамата. Робин беше свикнала вече с честите вкиснати настроения на Страйк и бе склонна да му прощава, особено когато подозираше, че е измъчван от болка. Пат обаче не се колебаеше да му се тросне „Няма да се гътнеш да умреш, ако кажеш веднъж „благодаря“, в случай че Страйк не изразеше достатъчна признателност, когато му предаваше съобщения, дошли по телефона. Очевидно не изпитваше почтителност, каквато някои от временните секретарки демонстрираха към вече прочутия детектив. Една от тях бе уволнена на мига, когато Страйк я хвана, че тайно го снима на клип с телефона си от външния офис. Всъщност поведението на офис мениджъра им подсказваше, че тя живее в непрестанно очакване да открива дискредитиращи обстоятелства около Страйк и бе извънредно доволна да научи, че хлътнатината на една от кантонерките е оставена от юмрука му.

От друга страна, деловодството им бе в пълен ред, сметките също, всички разписки бяха надлежно заведени, на телефона се отговаряше незабавно, съобщенията се предаваха точно, никога не им свършваха чаят и млякото, Пат нито веднъж не закъсня за работа без оглед на времето и закъсненията на метрото.

Също така бе вярно, че Пат харесваше Морис и той бе възнаграждаван с повечето от редките ѝ усмивки. Морис винаги внимаваше да пусне пред Пат синеокия си чар на пълни обороти, преди да насочи вниманието си към Робин. Пат вече бе нащрек за възможна любовна връзка между двамата си по-млади колеги.