Робърт Галбрейт - Тревожна кръв

Като бях на петнайсет, се опитах да открия Уна, приятелката, с която майка ми трябвало да се срещне във вечерта на изчезването си. Били са „момичета зайчета“ заедно – добави Ана с лека усмивка, – но аз не го знаех по онова време. Открих Уна в Улвърхамптън и тя много се развълнува, като ѝ се обадих. Проведохме няколко прекрасни разговора по телефона. Разказа ми неща, които копнеех да знам – за прекрасното чувство за хумор на майка ми, за любимия ѝ парфюм „Рив Гош“. Още на другия ден отидох и похарчих всички пари, получени за рождения ми ден, за шишенце „Рив Гош“. Разправи ми още как била пристрастена към шоколад и била фанатичен фен на Джоуни Мичъл. Майка ми изпъкна по-жива пред мен от разказите на Уна, отколкото от снимките и всичко, научено от баща ми и Син.

Само че баща ми узна за контакта ми с Уна и побесня от гняв. Накара ме да му дам телефонния ѝ номер, обади ѝ се и я упрекна, че ме насърчавала да му се противопоставям, каза ѝ, че съм неуравновесена, че ходя на психотерапия и че никак не ми трябва разни хора да ме „объркват“. Забрани ми също да се парфюмирам с „Рив Гош“. Заяви, че не можел да търпи миризмата му.

И тъй, изобщо не се срещнах с Уна. Когато се опитах отново да се свържа с нея години по-късно, не можах да я открия. Нищо чудно и да е починала.

Постъпих в университета, напуснах дома си и започнах да чета всичко, което откриех за Денис Крийд. Кошмарите се върнаха, но не се приближих ни най-малко към откриване на истината.

Водещият разследването за изчезването на майка ми детектив, инспектор, на име Бил Талбът, явно си е останал убеден, че Крийд я е отвлякъл. Талбът трябва да е покойник вече, още тогава е бил пред пенсия.

И ето че няколко години след завършване на университета ми дойде умната идея да създам уебсайт – каза Ана. – Интимната ми приятелка по онова време беше много светната с технологиите. Тя ми помогна да го направя. Бях много наивна – въздъхна тя. – Обявих коя съм и умолявах да получа информация за майка ми. Сами можете да си представите какво се случи. Завъртяха се всевъзможни теории. Екстрасенси ми заръчваха да копая, някои твърдяха, че без съмнение баща ми е в дъното на всичко, други ме обвиняваха, че не съм никаква дъщеря на Марго, а се домогвам до пари и публичност, имаше и откровено злобни коментари как майка ми най-вероятно е забегнала с любовник или по-лошо. Влязоха в контакт и няколко журналисти. Един от тях пусна ужасен материал в „Дейли Експрес“ за семейството ни: свързали се с баща ми и това беше последният гвоздей в ковчега на отношенията ни.

Те така и никога не се оправиха – съобщи мрачно Ана. – Когато му признах, че съм гей, той реши, че го правя само за да му правя напук. А през последните години и Син донякъде мина на негова страна. Все повтаря: „Дължа лоялност и на баща ти, Ана“. Та така са нещата сега – завърши Ана.

Настана кратко мълчание.

– Това е ужасно за теб – наруши го Робин.

– Така е – съгласи се Ким и отново положи длан върху коляното на Ана. – Искрено съчувствам на желанието на Ана за яснота, няма спор за това. Но дали е реалистично? – добави тя, като премести поглед от Робин към Страйк. – Ни най-малко не искам да засегна двама ви и все пак дали бихте могли след толкова време да постигнете онова, с което полицията не е успяла?

– Дали е реалистично? – повтори Страйк. – Не е.

Робин забеляза попарения вид на Ана и избилите внезапно сълзи в големите ѝ очи. Изпитваше искрено състрадание към тази по-възрастна жена и в същото време нямаше как да не почувства респект към откровеността на Страйк, която очевидно впечатли и скептичната Ким.

– Ето каква е истината – заговори Страйк и тактично спря пог­лед върху бележките си, докато Ана избърса очи с опакото на дланта си. – Аз мисля, че имаме прилични шансове да се сдобием със старото полицейско досие, тъй като поддържаме добри контакти с Централното управление на полицията. Можем отново да пресеем доказателствата, да се срещнем със свидетелите, доколкото това е възможно, и в общи линии да се уверим, че не е останал повторно непреобърнат камък. Но има слаба вероятност след толкова години да открием нещо повече от полицията и ще се сблъскаме с две основни препятствия. Първо, нула материални улики. Както схващам, не е открита и следа от майка ти, нали така? Нито някаква дреха, нито карта за автобус... нищо.

– Вярно е – промълви Ана.

– Второ, както току-що изтъкна, много от хората, свързани с нея или станали свидетели на движенията ѝ през онази вечер, вероятно са починали.