Робърт Галбрейт - Тревожна кръв

– Трябва ли да бъдеш в Лондон в някакъв точен час? – попита Страйк след известно мълчание.

– Не – отвърна Робин. – Защо?

– Имаш ли нещо против да спрем да хапнем? Не съм закусвал.

Макар да си спомняше, че видя пред него чиния с трохи от кроасан в „Паласио Лаундж“, Робин се съгласи. Страйк като че прочете мислите ѝ.

– Един кроасан не се брои. Съдържа главно въздух.

Робин се разсмя.

Когато стигнаха до „Събуей“ при бензиностанцията „Корнуол Сървисис“, атмосферата помежду им бе лека и приятна въпреки умората им. След като Робин, която внимаваше да се храни здравословно, започна салатата си, а Страйк вече беше налапал няколко удовлетворяващи хапки от сандвича си с пържола и сирене, той прати по имейл на Ким Съливан формулярното им писмо за таксите на клиентите, после каза:

– Сутринта си спретнахме скандал с Луси.

Робин се досети, че трябва да е бил от лошите, след като Страйк го споменаваше.

– В пет часа в градината, докато си пушех кротко.

– Твърде ранен час за конфликт – отбеляза Робин без ентусиазъм, докато похапваше от марулята.

– Оказва се, че участваме в състезание „Кой най-много обича Джоун“. Дори не знаех, че съм вписан като участник.

Той яде мълчаливо около минута, после продължи.

– На финала ѝ заявих, че Адам е досадно мрънкало, а Люк е малко леке.

Робин, която тъкмо пиеше вода, се задави и изпадна в пристъп на кашлица. Хранещите се по околните маси се извърнаха да я погледнат, докато плюеше и се давеше. Тя грабна салфетка да избърше устата и насълзените си очи.

– Това пък защо го изтърси, по дяволите?

– Защото Адам е мрънкало, а Люк е леке.

Като още се опитваше да изкашля вода от трахеята си, Робин се засмя, но все пак поклати глава.

– Да му се не види, Корморан – изрече, когато отново можеше да говори.

– Не си прекарала пълна седмица с тях. Люк ми счупи новите слушалки, после избяга с крака ми, лайното недно. А после Луси ме обвини, че фаворизирам Джак. Естествено, че го фаворизирам, той е единственият свестен от тях.

– Да де, но да го кажеш на майка им...

– Добре, знам – въздъхна Страйк. – Ще се обадя да се извиня. – Настана кратка пауза. – Но дявол го взел – изръмжа, – откъде накъде съм длъжен да извеждам и тримата? Никого от другите не го вълнува военната история. „Адам плака, като се върнахте от Имперския военен музей.“ Друг път. Малкият негодник се ядоса, че съм купил разни неща на Джак, това беше то. Ако играя по свирката на Луси, трябва да ги извеждам групово всеки уикенд, а те ще се редуват да избират къде да ходим. Ще има да обикаляме по зоологически градини и картинги и всичко хубаво в срещите ни с Джак ще бъде съсипано. Аз харесвам Джак – заяви Страйк, сякаш сам изненадан от мисълта. – Имаме сходни интереси. Каква е тази мания да третирам всички еднакво? Аз бих казал, че това е един полезен житейски урок, който да научат. Никой не ти е длъжен. Не получаваш нещата автоматично само защото човекът насреща ти е роднина. Е, хубаво, тя иска да купувам подаръци и на другите. – Той изобрази квадрат във въздуха с ръце. – Ще подаря на Люк табелка за стаята му с надпис „Опитай се да не бъдеш малко леке“.

Купиха си плик със закуски и възобновиха пътуването си. Когато отново излязоха на магистралата, Страйк изрази чувство за вина, че не може да поеме своя дял от шофирането, тъй като старият ландроувър бе твърде мъчен за него с изкуствения му крак.

– Няма значение – отвърна Робин. – Аз не възразявам да карам. На какво се смееш? – попита, като видя Страйк да се подсмих­ва, докато ровеше из плика им с храна.

– Английски ягоди – отвърна той.

– И кое му е смешното на това?

Той ѝ разправи за негодуванието на Дейв Полуърт, че стоките с произход от Корнуол не са отбелязвани на етикета като такива, както и за тържествуването му, че все повече местни се вписват във формулярите като корнуолци.

– Теорията за социална идентичност е много интересна – отбеляза Робин. – А също и теорията за себекатегоризация. Учих за тях в университета. Имат отражение и върху бизнеса, и върху обществото...

Тя говори въодушевено в продължение на няколко минути, преди да осъзнае, когато хвърли поглед встрани, че Страйк е заспал дълбоко. Робин реши да не се засяга, тъй като той изглеждаше посивял от умора, и просто млъкна. Известно време от него не последва никаква комуникация, освен по някое ръмжащо изхъркване, а после, в покрайнините на Суиндън внезапно се разбуди.

– О, по дяволите – изруга и избърса уста с опакото на дланта си. – Прощавай. Дълго ли спах?