Робърт Галбрейт - Тревожна кръв

На глас не каза много, ала в сърцето му

пламтеше гняв неудържим,

при това не толкоз спотаен,

защото част от него на лика му се изписа...

Стаичката в пансиона, където Робин прекара нощта, едва бе поб­рала единично легло, скрин и паянтова мивка в ъгъла. Стените бяха облепени в бледоморави тапети на цветя, за които Робин си каза, че няма как да не са били смятани за безвкусни дори през седемдесетте години; чаршафите бяха влажни, а прозорецът бе частично закрит с усукала се венецианска щора.

На острата светлина на единичната крушка, несмекчена от рехавия ракитов абажур, отражението на Робин бе на изтощена, зле поддържана жена със сенки под очите. Раницата ѝ съдържаше само вещите, които обичайно носеше на акции за следене – плетена шапка, ако искаше да прикрие отличителната си червеникаворуса коса, тъмни очила, блуза за промяна на външния вид, кредитна карта и няколко документа за самоличност с различни имена. Чистата тениска, която извади от раницата, беше много смачкана, а косата ѝ спешно се нуждаеше от миене; на мивката липсваше сапун, а тя бе пропуснала да пъхне в раницата четка и паста за зъби, тъй като не бе подозирала, че ще ѝ се наложи да прекара нощта извън къщи.

В осем часа Робин отново бе на път. В Нютън Абът спря да се отбие в аптека и в „Сейнсбърис“, където в допълнение към основни тоалетни принадлежности и сух шампоан купи малко евтино шише одеколон 4711. Изми си зъбите и си придаде възможно най-приличен вид в банята на супермаркета. Докато си решеше косата, получи съобщение от Страйк:

Ще бъда в кафе „Паласио Лаундж“ на „Мур“ във Фолмът. Всеки ще ти каже къде е „Мур“.

Колкото пò на запад шофираше Робин, пейзажът ставаше все по-пищно зелен. Бидейки родом от Йоркшър, в Торки тя се смая да види палмови дървета да виреят чудесно на английска почва. Тези виещи се пътища, отрупани с тучна зеленина наоколо, почти субтропична в изобилието си, бяха изненада за някой, отраснал сред голи хълмове. Отляво на нея се мяркаха живачносребристи отблясъци на морето, а ето го и него след малко, ширнало се гладко като стъкло. Соленият му лъх се примесваше с този на купения ѝ бързешком одеколон. Въпреки умората духът ѝ бе повдигнат от прекрасната утрин и от мисълта, че в края на пътуването ѝ я чака Страйк.

Пристигна във Фолмът в единайсет и подкара в търсене на място да паркира по улици, пълни с туристи, покрай магазинчета, чиито витрини бяха отрупани с играчки, и пъбове с окачени по тях знамена и сандъчета с пъстри цветя по прозорците. След като паркира на самия „Мур“ – широк открит пазарен площад в сърцето на града, – забеляза изпод крещящото лятно лустро, че Фолмът можеше да се похвали с великолепни стари сгради от деветнайсети век, в една от които се помещаваха кафе и ресторант „Паласио Лаундж“.

Високите тавани и класическите пропорции на сградата, напомняща някогашен градски съд, бяха декорирани в преднамерено закачлив стил – ярки оранжеви тапети, стотици кичозни рисунки в пастелни рамки, препарирана лисица, облечена като магистрат. Клиентелата, състояща се предимно от студенти и семейства, седеше по несъответстващи си дървени столове и бъбренето им отекваше в просторното помещение. След секунди Робин зърна Страйк – едър и смръщен – в дъното на помещението, явно недоволен от близостта си с две семейства, чиито многобройни дечурлига с ръчно изрисувани тениски препускаха помежду масите.

На Робин ѝ се стори, че през ума на Страйк се мярна мисълта да се изправи, за да я посрещне, докато си пробиваше път към него, но дори и да бе отгатнала правилно, той се отказа. Добре знаеше как изглежда той, когато го болеше кракът – гънките покрай устата му бяха по-вдълбани от обичайното, сякаш стискаше челюсти. Ако Робин бе изглеждала уморена в прашното огледало в пансиона преди три часа, то Страйк беше буквално изцеден, небръснатото му лице създаваше впечатление за нечисто, а сенките под очите му бяха тъмносини.

– Добро утро – каза той, като повиши глас, за да бъде чут през олелията от весело пищящи гласчета. – Успя ли да паркираш тук някъде?

– Съвсем наблизо – отговори тя и седна.

– Избрах това заведение, защото е лесно за намиране – поясни той.

Момченце се блъсна в масата им и кафето на Страйк се разля в чинийката, пълна с трохи от кроасан. Малкият отново хукна нанякъде.

– Е, какво искаш?

– Кафе ме устройва напълно – надвика Робин врещящите край тях деца. – Как са нещата в Сейнт Моус?