Робърт Галбрейт - Тревожна кръв

Един от най-ярките спомени от детството на Страйк беше и от редките случаи, когато бе плакал: Леда се беше появила без предупреждение шест седмици след първия срок на Страйк в началното училище на Сейнт Моус. Смаяна и ядосана, че в нейно отсъствие е предприета решителната стъпка той да бъде пратен в училище, тя мигом подбра него и сестра му и ги качи на ферибота с обещания за всевъзможни преживявания в Лондон. Страйк с плач се бе опитал да ѝ обясни как с Дейв Полуърт са се канили да изследват пещери на контрабандисти през уикенда – пещери, които бе възможно да съществуват само във фантазията на Дейв, но това не ги правеше по-малко реални за Страйк.

– Ще видиш пещерите – увери го Леда и го засипа с бонбони и сладкиши, когато се качиха на влака за Лондон. – Скоро пак ще се срещнеш с този... как му беше името... обещавам.

– Дейв – изхлипа Страйк. – Казва се Д-дейв.

Не мисли за това , нареди си Страйк и запали втора цигара от фаса на първата.

– Стик, ще се простудиш до смърт само по боксерки!

Извърна се. Сестра му стоеше на прага, загърната във вълнен халат и с пантофи от агнешка кожа на краката. Дотолкова не си приличаха физически, та на хората им бе трудно да повярват, че са роднини, камо ли, че бяха наполовина брат и сестра. Луси беше дребна, руса, с розово лице и много напомняше баща си – музикант, не така прочут като този на Страйк, затова пък много повече проявяващ интерес за контакт с детето си.

– Добро утро – каза той, но тя вече се бе скрила и се върна с панталона, фланелката, чорапите и обувките му.

– Лус, не е студено...

– Ще пипнеш пневмония. Обличай ги.

Също като Джоун, и Луси бе напълно убедена, че знае кое е най-добро за най-близките и най-скъпите ѝ хора. С малко повече благосклонност, каквато едва ли би проявил, ако този ден не се връщаше в Лондон, Страйк пое панталона си и го обу, като се крепеше с поклащане на един крак и рискуваше да се строполи на чакълената пътека. Докато обуе чорап и обувка на истинския си крак, Луси вече бе приготвила още чай за него и за себе си.

– И аз не можах да спя – каза му тя, като му подаде чашата и седна на каменната пейка.

За пръв път през цялата седмица бяха насаме. Луси не се отделяше от Джоун, която намираше немислимо да седи, докато къщата ѝ бе пълна с гости, и постоянно шеташе и се суетеше. В редките моменти, когато Джоун не присъстваше наоколо, се навърташе някой от синовете на Луси и ако беше Джак, искаше да си говори със Страйк, докато другите двама обикновено досаждаха за нещо на Луси.

– Ужасно е, нали? – заговори Луси, вперила поглед към моравата и спретнатите лехи с цветя на Тед.

– Да – въздъхна Страйк. – Но да стискаме палци. Химиотерапията...

– Но тя няма да я излекува. Само ще удължи...

Луси поклати глава и попи очите си със смачкана на топка тоалетна хартия, която извади от джоба на халата си.

– Звъня ѝ по два пъти седмично от двайсет години, Стик. Тук е като втори дом за синовете ни. Тя е единствената майка, която съм познавала някога.

Страйк знаеше, че не бива да захапва стръвта. И все пак подхвърли:

– Искаш да кажеш, освен родната ни майка.

– Леда не ми беше майка – изрече студено Луси. Страйк никога не я бе чувал да го изразява тъй директно, макар често да го беше намеквала. – Откакто навърших четиринайсет, вече не я смятах за своя майка. Че и от по-малка дори. Джоун е моята майка.

И когато Страйк не отговори, тя добави:

– Ти избра Леда. Знам, че обичаш Джоун, но двамата имаме съвършено различни отношения с нея.

– Не съм знаел, че е състезание – подхвърли Страйк и извади още една цигара.

– Само ти казвам какво чувствам.

И ми казваш аз какво чувствам.

По време на тази седмица на принудителна близост от устата на сестра му вече бяха излезли няколко остри коментара за редките посещения на Страйк. Той бе преглътнал раздразнената си реакция. Главната му цел беше да си тръгне от къщата, без да се е скарал с никого.

– Винаги ми беше ненавистно, когато Леда идваше да ни отведе – каза Луси сега, – но ти бе доволен да си тръгнеш.

Той отбеляза твърдението в стил Джоун, в което липсваше въпрос.

– Невинаги бях доволен да си тръгна – възрази ѝ Страйк, като се замисли за ферибота, за Дейв Полуърт и пещерите на контрабандистите, но Луси явно остана с чувството, че той се опитва да я ограби от нещо.

– Само казвам, че ти изгуби твоята майка преди години. А сега аз... може би... губя моята.

Тя отново избърса очи с топката тоалетна хартия.