Робърт Галбрейт - Тревожна кръв

– Е, ако си сигурна, ще е чудесно – отвърна Страйк и внезапно вече звучеше ентусиазиран. – Ако я поемем, можем да работим заедно по случая. Ще има огромен материал, който да се пресее, предвид колко време е изтекло, а и както гледам, тази вечер си приключила случая с Рошльо.

– Да – въздъхна Робин. – Отметнах го, само дето е съсипан животът на половин дузина хора.

– Ти ничий живот не си съсипала – заговори ѝ Страйк в стремеж да я ободри. – Той го е направил. Кое е по-добре? Трите жени да узнаят сега или когато умре след цялата проклета бъркотия, дето е сътворил?

– Знам – отвърна Робин и за пореден път се прозя. – Е, искаш ли да дойда в къщата в Сейнт...

Неговото „не“ дойде бързо и категорично.

– Ана и партньорката ѝ живеят във Фолмът. Там ще се срещнем. Тъкмо ще си съкратиш малко пътя.

– Добре – отвърна Робин. – По кое време?

– Ще успееш ли за единайсет и половина?

– И още как – увери го Робин.

– Ще ти пратя съобщение за мястото на срещата. Върви сега да поспиш.

Когато завъртя ключа в стартера, Робин осъзна, че настроението ѝ забележимо се бе повишило. И сякаш наблюдавана от строги съдници, между които Илза, Матю и Шарлот Камбъл, тя съзнателно потисна усмивката си, докато излизаше от паркинга на заден ход.

Майка му бе една, ала бащите двама,

при това природата им бе несъвместима...

На следващата сутрин Страйк се събуди малко преди пет часа. През тънките завеси на Джоун вече навлизаше светлина. Всяка нощ диванът от конски косъм тормозеше различна част от тялото му и днес той имаше усещането, че е ритан в бъбрека. Посегна за телефона си да провери кое време е, реши, че е прекалено схванат, за да заспи отново, и се надигна до седнало положение.

След като прекара минута да се протяга и почесва под мишниците, а очите му привикнаха към разните силуети на мебели в сумрака на дневната на Джоун и Тед, за втори път потърси в Гугъл Марго Бамбъро. Погледът му пробяга по снимката на усмихнатата лекарка с къдрава коса и раздалечени очи и премина надолу по резултатите, докато я откри спомената в уебсайт, посветен на серийни убийци. Тук намери дълга статия, изпъстрена със снимки на Денис Крийд на различна възраст – от сладък рус и къдрокос малчуган чак до полицейската снимка на строен мъж с уста, издаваща слабост и чувственост, и големи квадратни очила.

После Страйк се включи в онлайн книжарница, където откри биография на серийния убиец, издадена през 1985 година под заг­лавие „Демонът от Парадайс Парк“. Написана беше от уважаван разследващ журналист, вече покойник. На корицата бе незапомнящото се лице на Крийд в цвят, наложено върху призрачните черно-бели образи на седемте жени, за които се знаеше, че е измъчвал и убил. Този на Марго Бамбъро не беше сред тях. Страйк поръча екземпляр втора ръка на стойност 1 лира да бъде доставен в офиса.

Включи отново телефона си да се зарежда, постави си протезата, взе цигарите и запалката, заобиколи предпазливо паянтовите масички с вази от сухи цветя върху тях, като внимаваше да не бутне някоя от декоративните чинии, накичени по стената, прекрачи прага и слезе по трите стъпала до кухнята. Линолеумът, който си стоеше там още от детството му, беше леденостуден под единственото му останало ходило.

Приготви си чаша чай и излезе през задната врата, все още само по боксерки и фланелка, за да се наслади на прохладното ранно утро. Облегна се на стената на къщата, а между пафканията на цигарата вдишваше напоения със сол въздух и си мислеше за изчезнали майки. Много пъти през последните десет дни му се бяха връщали спомени за Леда, жена толкова различна от Джоун, колкото е луната от слънцето.

– Пробвал ли си се вече да пушиш, Корми? – попитала го бе веднъж разсеяно през мъглата от синкав дим, който самата тя издишваше. – Не е полезно, но боже, колко обичам да пуша.

Понякога хората питаха защо социалните служби така и не се намесиха в семейството на Леда Страйк. Отговорът бе, че Леда никога не се задържаше достатъчно дълго, та да се превърне в стабилна мишена. Децата ѝ често оставаха в новото училище някакви си седмици, преди да я обземе нов ентусиазъм, и заминаваха в нов град, самонастаняваха се в ново жилище, натрапваха се в дома на нейни приятели, където спяха на пода, или от време на време вземаха апартамент под наем. Единствените хора, които бяха наясно какво става и биха могли да уведомят социалните служби, бяха Тед и Джоун, едничкият стожер в живота на децата, но дали защото Тед се боеше да не съсипе отношенията си с щурата си сестра, или защото Джоун се опасяваше, че децата никога няма да ѝ простят, не го направиха.