Робърт Галбрейт - Тревожна кръв

– Също и любовницата в Шотландия – добави Страйк. – Бебето трябва да се роди всеки момент.

– Вкусът му е удивително последователен – отбеляза Робин. – Ако строиш една до друга съпругите от Торки и Уиндзор и любовницата от Глазгоу, ще изглеждат като една и съща жена през двайсетгодишни интервали.

– Къде смяташ да спиш?

– В „Травълодж“ или в пансион – отвърна Робин. – Стига да открия нещо свободно в разгара на туристическия сезон. Бих шофирала до Лондон още тази вечер, но съм напълно изтощена. Будна съм от четири след десетчасовия ми работен ден вчера.

– Без шофиране и спане в колата – отсече Страйк. – Вземи си стая.

– Как е Джоун? – попита Робин. – Можем да се справим с натоварването, ако искаш да останеш по-дълго в Корнуол.

– Тя няма да подвие крак, докато всичките сме тук. Тед е съгласен, че има нужда от спокойствие. Ще дойда пак след две седмици.

– За новини относно Рошльо ли ми позвъни?

– Всъщност обадих ти се заради нещо, което се случи току-що. Тъкмо бях излязъл от пъба...

С няколко стегнати изречения Страйк описа срещата с дъщерята на Марго Бамбъро.

– Потърсих я в интернет – добави той. – Марго Бамбъро, двайсет и девет годишна лекарка, омъжена, с едногодишна дъщеря. Излязла от кабинета си на джипи в Клъркънуел в края на работното време и казала, че има среща за по бързо питие с приятелка, преди да се прибере у дома. Пъбът бил само на пет минути пеша. Приятелката чакала, но Марго така и не отишла и повече не я видели.

Настана пауза. Робин, чиито очи още бяха приковани към прозореца на пицарията, каза:

– И според дъщеря ѝ ти ще откриеш почти четири десетилетия по-късно какво се е случило?

– Явно много залага на съвпадението, че ме е срещнала в пъба веднага след като някаква жена медиум ѝ казала, че ще получи „насока“.

– Хм – произнесе Робин. – А ти как оценяваш шансовете да откриеш какво е станало след толкова дълго време?

– Много малки, клонящи към несъществуващи – призна Страйк. – От друга страна, истината е там някъде. Хората не се изпаряват.

Робин долавяше в гласа му позната нотка, която подсказваше, че размишлява над въпроси и възможности.

– Значи, утре отново ще се видиш с дъщерята?

– Няма да навреди, нали?

Робин не отговори.

– Знам какво си мислиш – каза той с намек за отбранителност. – Емоционално пренавита клиентка, медиум, ситуация, подканяща към възползване.

– Не съм си помисляла, че ти би се възползвал...

– Ами тогава мога поне да я изслушам, нали? За разлика от много хора не бих ѝ прибрал пари срещу нищо. И щом веднъж изчерпя всички вероятности...

– Познавам те – прекъсна го Робин. – Колкото по-малко откриваш, толкова по-силен става интересът ти.

– Както изглежда, ще трябва да се разправям със съпругата ѝ, ако не получа резултати в разумен период. Те са гей двойка – поясни той. – Съпругата е психоложка...

– Корморан, ще ти звънна след малко – пресече го Робин и без да изчака отговора му, прекъсна разговора и метна мобилния телефон на седалката до себе си.

Рошльо тъкмо беше излязъл от ресторанта, следван от съпругата и синовете си. Усмихнати и заприказвани, те се отправиха към колата си, паркирана съвсем наблизо зад ландроувъра на Робин. Тя повдигна фотоапарата си и бързо нащрака няколко снимки, докато семейството се приближаваше.

Когато минаха покрай ландроувъра, фотоапаратът лежеше в скута ѝ, а тя беше свела глава над телефона, като се преструваше, че пише съобщение. Зърна в огледалото за обратно виждане как семейство Рошльови се натовариха в рейнджроувъра си и потег­лиха към крайморската си вила.

Робин отново се прозя, взе телефона си и набра номера на Страйк.

– Получи ли каквото искаше? – поинтересува се той.

– Да – отвърна Робин и с една ръка прегледа снимките, притис­нала телефона към ухото си. – Сдобих се с две съвсем ясни изоб­ражения на него и момчетата. Очевидно има силни гени. Всичките четири деца приличат досущ на него.

Тя върна фотоапарата в чантата си.

– Нали съзнаваш, че съм само на няколко часа от Сейнт Моус?

– Почти на три – уточни Страйк.

– Ако искаш...

– Не ти трябва да шофираш чак дотук, а после да се връщаш в Лондон. Току-що ми каза, че си гроги.

Но Робин усети, че идеята му хареса. Беше пътувал до Корнуол с влак, такси и ферибот, защото, откакто бе изгубил крака си, дългото шофиране нито бе лесно, нито особено приятно за него.

– Иска ми се да видя тази Ана. И после мога да те върна обратно.