Робърт Галбрейт - Тревожна кръв

– Не, всичко им се е получило съвсем добре.

Вратата зад Джоун се отвори и на прага застана Люк по пижама, като демонстративно търкаше очи.

– Събудихте ме – заяви на Страйк и Джоун.

– О, съжалявам, миличък – каза Джоун.

– Може ли да ям от закуската с шоколадови топчета?

– Разбира се, че може – с обич отвърна Джоун.

Люк хукна надолу, като тропаше с всичка сила по стълбите. Само минута по-късно се върна със злорада усмивка на луничавото си лице.

– Бабо, чичо Корморан ти е счупил цветята.

Ти, малко лайно такова.

– Да, прощавай. Сухите цветя – каза Страйк на Джоун. – Съборих ги. Но вазата е цяла...

– О, изобщо не ме е грижа за тях – махна с ръка Джоун и мигом тръгна към стълбите. – Ще ги събера с подочистачката.

– Недей, събрах ги вече – опита се да я спре Страйк.

– Ама още има боклук по килима – намеси се Люк. – Стъпих върху него.

Аз ще стъпя върху теб след минута, гадинке.

Страйк и Люк последваха Джоун в дневната, където Страйк настоя да вземе подочистачката от леля си – архаичен паянтов уред, който тя имаше още от седемдесетте години. Докато го разхождаше, Люк го наблюдаваше присмехулно от прага на кухнята, натъпкал устата си с шоколадови топчета. Докато Страйк почисти килима така, че Джоун да го одобри, Джак и Адам се присъединиха към сутрешния купон, последвани от Луси – с каменно лице и вече напълно облечена.

– Може ли днес да идем на плажа, мамо?

– Може ли да плуваме?

– Може ли да се кача на лодката с чичо Тед?

– Седни – поръча Страйк на Джоун. – Ще ти донеса чай.

Но Луси вече го беше приготвила. Подаде на Джоун чашата, хвърли сърдит поглед на Страйк, после се върна в кухнята, като пътем отговаряше на въпросите на синовете си.

– Какво става? – попита Тед, като влезе в стаята по пижама и с тътрене на крака, объркан от цялата тази активност призори.

Някога беше на ръст почти колкото Страйк и поначало двамата силно си приличаха. Гъстата му къдрава коса сега беше съвсем бяла, а загорялото му лице бе осеяно по-скоро с цепнатини, отколкото с бръчки, но Тед още бе як мъж, макар и леко приведен. Ала диагнозата на Джоун му бе нанесла сякаш физически удар. Изглеждаше буквално разтърсен, малко дезориентиран и изгубил баланс.

– Просто си събирам нещата, Тед – отговори му Страйк, обзет внезапно от неудържимо желание да си тръгне. – Ще трябва да взема първия ферибот, та да успея за ранния влак.

– О... – промълви Тед. – Чака те път чак до Лондон, а?

– Да – отвърна Страйк и натика в малката пътна чанта дезодоранта, където останалите му принадлежности вече бяха спретнато подредени. – След две седмици пак ще дойда. Ще ме държите в течение, нали?

– Не може да тръгнеш без закуска! – възкликна тревожно Джоун. – Ще ти приготвя сандвич...

– Много ми е рано за ядене – излъга Страйк. – Вече пих чай, ще хапна нещо във влака. Кажи ѝ! – настоя той пред Тед, тъй като Джоун се запъти към кухнята, без да го слуша.

– Джоуни! – извика Тед. – Той не иска нищо!

Страйк грабна сакото си от облегалката на стола и понесе чантата към антрето.

– Редно е да се върнеш в леглото – каза на Джоун, която забързано дойде да се сбогува с него. – Изобщо не исках да те будя. Почивай си, чу ли? Остави някой друг да управлява града за няколко седмици.

– Как ми се ще да оставиш цигарите – промълви тъжно тя.

Страйк успя да докара шеговита гримаса, после я прегърна. Тя се вкопчи в него, както бе правила по времето, когато Леда нетърпеливо чакаше да го отведе, а Страйк отвръщаше на прегръдката ѝ, раздиран от раздвоена лоялност, от чувството, че е едновременно бойната арена и наградата, от това, че трябваше да дава имена на неподлежащи на категоризиране и познаване неща.

– Довиждане, Тед – каза и прегърна чичо си. – Ще ти звънна, като съм вече у дома, и ще се уговорим за следващото ми идване.

– Можех да те закарам поне – колебливо продума Тед. – Сигурен ли си, че не искаш да те закарам?

– Харесва ми да пътувам с ферибота – излъга Страйк. В действителност почти му бе невъзможно да слезе по неравните стъпала до водата без помощта на човека от ферибота, но тъй като знаеше, че ще им достави удоволствие, добави: – Припомня ми времето, когато като деца ни водехте на пазар във Фолмът.

Луси го гледаше безучастно от дневната през отворената врата. Люк и Адам не се отделиха от шоколадовата си закуска, но Джак се провря в тясното антре.

– Благодаря ти за значките, чичо Корм.

– За мен беше удоволствие – отвърна Страйк и разроши косата на момчето. – Довиждане, Лус – подвикна. – Ще се видим скоро, Джак – добави.