Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Здравей – каза тя.

— Здрасти.

— Как е положението?

— Не е зле.

— Не е добре – поправи го Робин.

— Бил съм и по-добре.

— Храниш ли се?

— Малко. Храната не е съвсем изискана. А ти?

— Добре съм.

— Другите?

— Те също.

— Касиди?

— Справя се, предвид обстоятелствата.

— Сигурно се е шокирала, като ме е видяла, – каза Алек. – Като е разбрала, че не съм този, за когото ме е мислела.

— Да, това бе шокиращо за всички нас.

Алек погледна смутено.

— Съжалявам за това.

Робин се почуди какво си е представял, че ще стане, когато отново се срещне с Касиди, но реши да не пита, в случай, че ги подслушваха.

— Мислех си, че докато я изпишат от болницата, аз отдавна щях да съм си тръгнал, и изобщо нямаше да се наложи да се срещаме – обясни той, сякаш прочел мислите й.

Тя въздъхна. Помъчи се да реши кои теми за разговор биха били най-безопасни.

— Не го направих аз, Робин – промълви той.

Толкова по въпроса за безопасните теми.

— Зная.

— Всичко, което ти казах онзи ден, бе истина.

— Зная. Вярвам ти – каза тя. С мозъка на костите си чувстваше, че независимо колко зле изглеждаха нещата, и колко силни бяха доказателствата срещу него, Алек не бе способен да нарани, когото и да било. Разбра също, че всичко опираше до нея: тя трябваше да положи всички усилия да докаже невинността на брат си, така както шерифската служба работеше, за да докаже вината му.

— Аз обичах Тара – заяви Алек. – И тя ме обичаше. Щяхме да създадем свой живот.

— Толкова съжалявам.

— Моля те, кажи на Касиди, че съм невинен, че никога не бих наранил майка й.

— Ще го направя. Вече го направих.

— Тя повярва ли ти?

— Не зная.

Вратата се отвори и влезе Бренда. Тя многозначително погледна към Алек, докато минаваше покрай Робин, после седна на стола до нея.

— Брат ти е секси – изрече полугласно, докато гаджето й сядаше до Алек и вдигаше телефона.

— Не поглеждай настрани – чу я Робин да казва на приятеля си, – но седиш до истинска знаменитост. Оня, дето застрелял баща си и убил бившата си годеница. О, дето застрелял и детето й. Не, не се майтапя.

— Робин? – повика я Алек. – Какво има?

— Нищо. Просто мразя да те виждам на това ужасно място.

— И аз мразя. – Той потърка брадата си. – Говорила ли си с Прескът?

— Да.

— Значи знаеш за маската за ски, която ченгетата са намерили в апартамента ми.

— Може би не бива да говорим за това – изрече Робин.

— Защо не? Това е само една черна маска, по дяволите. Не някой рядък артефакт. Сигурно има милиони такива.

— Но защо ти ще имаш такава?

— Защо аз ще имам такава ли? – повтори той и вдигна раздразнено очи към тавана. – Аз карам ски, за Бога. Полицаите са намерили и ски обувки, също така. Шерифът каза ли ти това?

Робин изпита внезапен прилив на надежда.

— Откога караш ски?

— Откакто напуснах Ред Блъф. Чувствах се потиснат. По дяволите, едва не се самоубих. Реших, че карането на ски ще ме убие не по зле от всичко останало. Бях шокиран да разбера, че всъщност доста ме бива. И че много ми харесва. Доста е терапевтично. И ти трябва да опиташ.

Тя се усмихна.

— Може ти да ме научиш, щом излезеш оттук.

— Може и да не се случи поне още трийсет години.

Усмивката на Робин замръзна на устните й.

— Моля те, не говори така.

— Извинявай. Малко затворнически хумор.

— Не е особено смешно.

— Има още нещо, което би трябвало да знаеш.

Робин затаи дъх. Да не би при претърсването на апартамента му да са изскочили още улики?

— Какво?

— Макалистър смята, че може да ми предложат сделка.

— Каква сделка?

— Според него, щатът може да се съгласи на обвинение в убийство втора степен, ако издам съучастника си.

— Но ти не си го направил. И нямаш съучастник.

Алек се усмихна.

— Да, и това е пречката [17] „Аус, there’s the rub.” – стих от монолога на Хамлет „Да бъдеш или да не бъдеш“, превод Валери Петров – Б.пр. .

Няколко секунди седяха в мълчание.

— Е, какво ще правим? – попита Робин накрая.

— Тук няма „ние“, Робин. Само аз съм. Ти трябва да си събереш багажа, да си вземеш годеника и да си омиташ задника от този град.

— Няма начин. Не си тръгвам, докато не излезеш оттук.

— Напротив – възрази той, – тръгваш си. – Изправи се и махна на пазача до вратата, при което шнура на телефона се изопна в права линия.

— Какво правиш? Остава ни още много време.

— Не се връщай повече, Робин. Махай се оттук, докато все още можеш да дишаш.