Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Напускаш ли ни? – попита Мелани.

— В неделя.

Вратата на стаята на Ландън се затръшна.

— Струва ми се, че трябва да се качиш горе – каза Касиди на Кени. – И да видиш дали той е добре.

— Само ако и ти дойдеш – отговори Кени. – Той е разстроен, заради теб.

Касиди въздъхна. Опита се да се надигне от дивана, но рухна обратно от усилието.

— Чакай – каза Блейк, – дай да ти помогна.

— Аз ще го направя – прекъсна го Кени и се втурна да я хване за ръката.

— Махай се – сопна му се Касиди. – Държиш се странно. – Тя позволи на Блейк да й помогне да се изправи на крака, да я съпроводи извън стаята и нагоре по стълбите, а Кени вървеше по петите им.

Робин стана.

— Е, това беше…

— Странно? – Изражението на Мелани казваше: „Не ти ли казах?“. – Ако наистина имаш намерение да вземеш това момиче с теб в Лос Анджелис, това е лудост, нали знаеш?

— Нали самата ти току-що каза, че било добра идея?

— О, не ме разбирай погрешно. На мен ще ми дойде много добре. Просто си мислех, че не си дотам глупава.

— За какво говориш?

— Говоря за това, че Касиди очевидно си пада по годеника ти, което за момента може и да не ти се струва голяма заплаха, но тя няма вечно да е на дванайсет. И ако на осемнайсет прилича на майка си…

— Сега вече ставаш подла.

— А ти – тъпа.

Блейк се върна в стаята и намери двете жени да седят в двата края на дивана и да се взират една в друга.

— Какво стана пък сега?

Телефонът иззвъня. Мелани се упъти към кухнята, без да обели дума. Върна се само след секунди.

— Това беше шерифът. Оказва се, че полицията в Сан Франциско се е сдобила със заповед за обиск на апартамента на Алек и познайте какво са намерили?

Робин взе да премята през ума си възможните злепоствящи обстоятелства: оръжието на убийството, съдържанието на сейфа на баща им…

— Бижутата на мама? – попита накрая.

— Близко, но не точно.

— Ще ни кажеш ли, или да продължавам да гадая?

— Маска за ски. Точно като онези, които Касиди описа.

— Мамка му.

— Все още ли си убедена, че е невинен?

Робин се отпусна на дивана и хвана главата си с ръце.

— Трябва да има някакво обяснение.

— Има – каза Мелани. – Той е виновен.

Окръжният затвор на Техама е затворническо общежитие е лек режим, чиято основна цел е да изолира за сравнително кратки периоди от време, докато арестантите очакват своя процес. Сградата, лишена от въображение и грозна, е била построена през 1974 година, и притежава пристройки, добавени двайсет години по-късно. Тя е оборудвана с подсилена ограда и електронна охранителна система, които имат за цел да гарантират, че обитателите ще останат зад отблъскващите стени от кафяви тухли, докато не бъдат освободени.

— О, Боже – ахна Робин.

Блейк паркира колата и изключи двигателя. Беше сутринта след погребението, на четвъртия ден от затварянето на Алек и първият път, когато им бе разрешено свиждане.

— Не си длъжна да правиш това – обърна се към нея Блейк.

— Напротив. Виновен или не, той си ми е брат. – Тя затвори очи и си пое дъх дълбоко и дълго.

— Паник атака ли получаваш?

Робин се съсредоточи върху тялото си, в търсене на познатите следи от тревожност. Изненадващо, такива липсваха. Никакво пърхане на криле в гърдите й, никакви ками, раздиращи плътта й, никакво непреодолимо желание да избяга.

— Не – каза тя и отвори очи. – Добре съм.

— Иска ми се да можех да дойда с теб.

— И на мен ми се иска да можеше.

Джеф Макалистър вече ги бе осведомил за затворническите правила: на роднините се разрешаваше трийсетминутно посещение два пъти седмично; на срещите не се допускаше физически контакт, посетителят можеше да е само един; трябваше да е над осемнайсетгодишен и да представи личен документ със снимка; всички посетители се претърсваха.

— Само не забравяй, че не бива да очакваш да се видите насаме и че най-вероятно разговорът ви ще се записва.

Робин кимна, отново вдиша дълбоко, приглади си косата и взе да попипва най-горното копче на моравата си лятна рокля без ръкави.

— Как изглеждам?

— Изглеждаш страхотно.

— Лицето ми не е ли навъсено?

— Лицето ти е красиво.

Робин се засмя и отвори вратата на колата.

— Почакай – каза Блейк.

Тя се обърна.

— Обичам те – каза той.

Робин се пресегна през предната седалка и нежно го целуна по устните.

— И аз те обичам.

Тя пое нагоре по бетонната алея към входа на затвора, но преди да влезе, спря да си поеме дъх за последно. На лицето на полицая в стъклената будка нямаше усмивка. Той поиска личната й карта, след което Робин продължи нататък, придружена от жена полицай. Прекараха чантата й през метален детектор. Заведоха я в една чакалня със сиви пластмасови столове. Казаха й да чака, докато не чуе името си.