Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Много съжалявам – промълви Робин.

— По онова време хич даже не съжаляваше. Беше толкова доволна, колкото изобщо може да бъде едно малко момиченце.

Робин призна истината с кимване на глава и дълбока въздишка. Проговори едва след няколко секунди.

— Знаех, че си там.

— Мелани направи физиономия, нещо средно между усмивка и гримаса.

— Така си и помислих тогава. Предполагам, че от това моментът ти се е сторил още по-сладък.

— Така беше – призна Робин. Тя зарея поглед към редиците от гробове. – Тогава бях, на колко, на десет? Целият си живот бях прекарала в усилия да спечеля одобрението на по-голямата си сестра. Получих само студенина и счупен нос.

Мелани се изсмя.

— Но дори и това проработи в твоя полза. Придаде на физиономията ти дълбочина, която преди й липсваше.

Двете сестри се загледаха в далечината.

— Ти каза ли някога на мама за това? – попита Робин.

— Мислех да го направя веднъж – отговори Мелани, – когато тя пак започна с редовните оправдания защо ти няма да си дойдеш вкъщи. Но тогава вече беше много болна, и как можех да й го кажа, без да прозвуча като ревнива лигла, каквато си бях?

Робин заби поглед в гроба на майка им.

— Можеш да й го кажеш сега.

Очите на Мелани се присвиха, устните й се разтегнаха в крива усмивка.

— На какво се правиш сега, на мой терапевт ли?

— Аз съм твоя сестра – каза Робин. – Хайде. Кажи й.

— Да не мислиш, че ни чува? – подигравателно изрече Мелани.

— Мисля, че това няма значение.

Настана дълга пауза.

— Добре де. Защо не? Включвам се. Нищо няма да ми стане. – Тя си пое дълбоко дъх. – Не съм сигурна какво трябва да кажа, но… – Нова пауза. Този път бе толкова дълга, че Робин си помисли, че сестра й се е отказала. – Добре. Ето какво, мамо. Не трябваше да си избираш любимци. Не беше честно. Зная, че не бях лесно дете за една майка. Но бях твое дете. И те обичах. А ти нарани чувствата ми. Да, каква изненада! И аз имам чувства. – Обърна се към Робин. Страните й бяха поруменели от неудобство. – Е, това е. Сега доволна ли си?

Робин пристъпи напред, но обувките й затънаха в калта около гроба и тя спря.

— Мислиш ли, че тя знаеше за авантюрите на татко? – Сама се изненада от въпроса си.

— Ти майтапиш ли се? Разбира се, че знаеше – отговори Мелани. – Да не си въобразяваш, че целият град е знаел и само тя не?

— През всичките тези години си мислех, че я предпазвам – каза Робин. – През всичките години изпитвах вина, задето пазя тайната му. А тя е знаела през цялото време.

— Какво е знаела? – попита тъничко гласче зад тях.

Двете сестри се обърнаха и видяха Касиди и Блейк да стоят на около метър зад тях.

— Извинявайте – каза Блейк. – Не искахме да ви следим, но се притеснихме.

— Няма нищо. – Мелани тръгна към тях. – И без това приключихме тук.

След няколко минути завиха по „Лари лейн“. На алеята до колата на Мелани, Робин забеляза паркирана една черна хонда сивик.

— Чия е тази кола?

Касиди се протегна напред.

— Прилича ми на колата на Кени.

— Кой е Кени? – попита Блейк.

— Момчето, което посещаваше Касиди в болницата – припомни му Робин.

— Приятел на Ландън – уточни Касиди.

Блейк си паркира колата така, че да остави достатъчно място на Кени да обърне, после изтича, за да помогне на Касиди да слезе от задната седалка. Тя се отпусна върху него.

— Олеле – изненада се Блейк. – Добре ли си?

— Малко ми се зави свят – каза Касиди.

Блейк я вдигна на ръце.

— Нека те отнеса вътре.

— Не, мога да вървя.

— Без възражения – каза Робин и тръгна покрай тях, а Мелани избърза напред да отключи вратата.

— Ландън – провикна се тя, щом влязоха, – прибрахме се.

Не последва никакъв отговор.

— Ще видя какво имаме за обяд. – Мелани се отправи към кухнята, а Блейк понесе Касиди към всекидневната и я сложи на дивана.

Телефонът му звънна, той бръкна в джоба си и погледна екрана.

— Извинявай. От офиса е. Трябва да се обадя. – Блейк излезе в коридора.

Внезапно очите на Касиди се напълниха със сълзи.

— Какво ще стане с мен, ако тати не се оправи? – попита тя Робин.

— Моля те, престани да се притесняваш за това. Все ще измислим нещо.

— Какво?

— Не зная. Нали чу Блейк? Той няма да позволи да ти се случи нищо лошо.

— Мислиш ли, че всичко се случва по някаква причина? – попита Касиди.

За миг Робин се замисли.

— Не – отвърна тя, решила, че в крайна сметка детето заслужава истината, а не банални фрази. – Зная, че на много хора им е по-удобно да си мислят така, но на мен тия не ми минават. Нещата се случват, защото се случват. Според мен, по-утешително е да приемем, че нещата стават случайно, отколкото да вярваме, че има някакъв божествен план, който отрежда някое дете да умира от рак, или хора да умират от гладна смърт. – Или най-добри приятелки да бъдат хладнокръвно застреляни. – Но даже и да не стават по някаква причина – опита се да смекчи думите си тя, – мисля, че все пак има начин да се оправят.