Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Няма.

Двете се прегърнаха.

— О, мамка му – изтърси Мелани, хвана Робин за ръката и я накара да се обърне.

— Мамка му – повтори Робин, клатейки глава изумено при вида на Дилън Кембъл, който се отдели от кръга на посетителите, все още навъртащи се там. Носеше бяла тениска, черни джинси и синя бейзболна шапка е логото на „Янкис“.

— Ще се отърва от него – заяви шерифът, преди още Робин да го бе помолила.

— Кой е този? – попита Касиди, разширявайки очи с всяка стъпка, с която Дилън се приближаваше към тях.

— Това е твоят баща – отговори Мелани.

— Баща ми е в болницата – поправи я укорително Касиди. – Този човек не го познавам.

Робин се помъчи да чуе какво си говорят Дилън и шерифът, но успя да долови само откъслечни фрази.

— Какво си мислиш, че…

— Имам точно толкова право, колкото…

— Ще ти кажа същото, като на онзи репортер…

— … просто искам да видя детето си.

— Блейк – каза Робин, – можеш ли да отведеш Касиди в колата? Аз ще се оправя с това.

— Не – твърдо произнесе Касиди. – Искам да говоря с него.

— Миличка, не смятам, че…

— Всичко е наред, Робин. – Касиди не откъсна очи от Дилън, докато той заобикаляше шерифа и вървеше към нея. – Добре съм.

— Това е то, моето момиче. – Дилън свали бейзболната си шапка и протегна ръце, сякаш се канеше да я прегърне.

— Не съм твоето момиче – сопна се Касиди и го накара да се закове на място.

Той се засмя, при което на страните му се появиха дълбоки трапчинки.

— Ти си моята плът и кръв.

— Да не си направил и крачка повече – предупреди го Робин, когато забеляза, че се кани да го направи.

— Какво искаш? – попита Касиди.

— Искам да те видя.

— Видя ме преди дванайсет години. Тогава това ти се стори повече от достатъчно.

— Времената се променят.

— Но не и хората.

Дилън посочи с палец Робин.

— Тя ли ти каза това?

— Не се налагаше да го прави. Само един поглед към теб ми казва всичко, което искам да знам.

Той се засмя.

— Звучиш толкова зряло.

— Какво искаш, Дилън? – попита на свой ред Робин.

— Виж – не й обърна внимание той, – мога само да си представя какво ти е наговорила майка ти за мен, но…

— Каза, че не струваш.

— Ах…

— Каза, че си я биел.

— Ами, добре, ама и тя умееше да нанася доста подли удари.

— Каза, че си боклук – продължи Касиди, разгорещявайки се все повече.

— Боклук е малко силно…

— Каза, че си нищожество, лъжец и крадец.

Дилън се намръщи.

— Майка ти си я биваше в приказките.

— Каза, че никога не си й пращал издръжката, която съдът е определил.

— Защото не ми даваше да те видя.

— А опита ли се някога?

— Знаех, че няма смисъл.

— И сега няма смисъл.

— О, я стига, Каси. Аз съм ти татко. Единственото истинско семейство, което ти е останало.

Касиди сграбчи ръката на Робин.

— Не е вярно. Имам си тати, и Робин, и Мелани, и Блейк.

— А аз имам права. – Дилън пристъпи от крак на крак. – Хайде де, Каси. Не бъди такава. – Той погледна към шериф Прескът. – Можеш ли да налееш малко ум на това момиче, шерифе?

— На мен ми изглежда достатъчно умна – отвърна Прескът.

— Виж, ще ти кажа какво – заяви Дилън, погледна обратно към Касиди и си сложи шапката на главата. – Май сбърках, като дойдох тук днес. Исках да покажа уважението си – към теб, към майка ги, към тези мили хора тук, които се грижат за теб. Но сега виждам, че не беше нито мястото, нито времето да се опознаем и да си простим. Ти си опечалена и не мислиш трезво. Затова ще се оттегля, ще ти дам няколко дни да премислиш нещата и ще пробвам отново. Това как ти звучи?

— Колко искаш, Дилън? – попита Касиди.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко пари трябват, за да те накарат да се махнеш?

— О, скъпа. Разбрала си ме съвсем погрешно. Тук не става дума за пари.

— Нима? Ами, в такъв случай предполагам, че няма за какво да си говорим.

— Е, да де – добави бързо Дилън. – Това не е причината да дойда, но ако дъщеря ми иска да ми помогне мъничко във финансово отношение, ами, не бих й отказал.

— Колко? – повтори Касиди.

— Сто хиляди? – Той метна бърз поглед към шерифа. – Това не е изнудване или нещо такова. Чухте я. Сама го предложи.

— Сто хиляди – повтори Касиди. – И какво ще правиш с всичките тези пари?

— Мислех си евентуално да започна някакъв бизнес.

— Яко. Какъв бизнес?

— Е, не съм мислил толкова напред. – Дилън се помъчи да изобрази най-очарователната си усмивка, но успя само да изкриви лице.

Настана дълга пауза.