Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Всъщност, няма голямо значение кой кого е застрелял – заяви Прескът. Неочаквано грубият му тон издаде раздразнение.

— И двамата са били там. Пред закона и двамата са еднакво виновни.

Робин обаче разбираше, че макар и двамата мъже да бяха еднакво виновни, независимо кой бе дръпнал спусъка, в случай като този всяка подробност бе от значение. Ако Касиди не бе сигурна кой е застрелял майка й, ако не беше сигурна дори дали онази нощ в къщата е имало двама или трима мъже, за какво още би могла да греши?

— Какво стана после? – продължи шерифът.

— Аз се разпищях – отговори Касиди – и тогава те ме видяха и се втурнаха към мен.

И двамата ли?

— Не. Само единият.

Кой?

— Не зная. Носеха маски за ски. Изглеждаха еднакво. – Сега вече Касиди плачеше, думите излизаха от устата й на пристъпи. – Изтичах нагоре по стълбите към стаята си и грабнах телефона да позвъня на 911. Точно тогава мъжът нахлу в стаята. Насочи пистолета си към гърдите ми. О, Боже.

— Достатъчно – заяви Робин. – Тя ви разказа всичко. Махаме се оттук.

— Добре – съгласи се неохотно шерифът, – да приключваме за днес.

— Но аз все пак си искам дрехите – прошепна Касиди.

— Аз ще ги взема – заяви Робин.

— В моя гардероб има един куфар – каза й Касиди. – Можеш да напъхаш нещата ми в него. Има и чанта за обувките… някъде…

— Ще я намеря.

— Аз ще ти помогна – заяви Блейк.

— Не – проплака Касиди и го сграбчи за ръката. – Остани с мен.

— Всичко е наред – каза Робин. – Ще се справя.

Шериф Прескът направи знак на полицая да придружи Робин нагоре по стълбите. Той остана до вратата, а Робин се упъти право към гардероба в стаята на Касиди, полагайки усилия да не поглежда към кръвта по леглото й. Откри синия платнен куфар на пода, дръпна ципа и започна да сваля дрехите от закачалките и да ги пъха вътре, после отиде до един шкаф с чекмеджета и ги опразни всичките. За късмет, гардеробът на Касиди се състоеше предимно от джинси и тениски. И прашки, даде си сметка Робин, като отброи по един чифт за всеки ден от седмицата. Имаше няколко неща е етикети от „Трендсетърс“, включително една хубава бяла рокля, която можеше да облече на погребението на майка си.

Мили Боже. Погребението на Тара. Щеше ли да свърши някога този кошмар?

Тя затвори куфара и метна пет-шест чифта сандали и маратонки в кафявата кожена чанта, която откри в дъното на гардероба, после позволи на полицая да вземе от ръцете й багажа и да го отнесе надолу по стълбите.

— Добре – каза тя, когато слезе долу. – Да се махаме оттук, по дяволите.

Гробището „Оук хил“ е разположено на „Семитри лейн“, близо до улица „Уолнът“, недалеч от „Лари лейн“. То съществува повече от век и половина, започнато през 1859 и завършено през 1861 година. Няколко десетилетия по-късно бе добавена изящна арка от ковано желязо на входа, върху която бяха изписани думите „Гробище Оук хил“. Навсякъде по плавните завои и меките очертания на пейзажа имаше високи дървета.

— Бях забравила колко е красиво тук – каза Робин, докато колата на Блейк следваше катафалката с тялото на Тара по извития живописен път към гробището. Касиди седеше отзад, до Робин, здраво стиснала ръката й. Мелани бе отпред, до Блейк. Тя бе решила, че за всички ще е по-добре, ако Ландън си остане вкъщи. След като новината за ареста на Алек бе станала публично достояние, необуздано се носеше мълвата, че Ландън е бил негов съучастник.

— Красиво е, да – съгласи се Мелани. Тя отправи многозначителен поглед през рамо към Робин, която си спомни за една шега, която сестра й повтаряше в детството им: „ Толкова е красиво , че хората си умират да попаднат там “. Слава Богу, Мелани се въздържа да го изрече на глас.

Робин се извъртя на седалката, за да погледне през задния прозорец. Сред неголямата процесия, която ги следваше, се виждаха колите на шерифа и няколко от помощниците му. Въпреки огромните усилия, положени от семейството, да не раздухват нещата, и призива им към медиите за избягване на публичността, информацията за погребението на Тара бе изтекла. Никой не знаеше колко ли любопитни зрители щяха да се появят. Робин се питаше дали убийците на Тара щяха да са между тях.

Бяха изминали два дни от посещението им в къщата – още два дни, през които Алек гниеше в затвора. Полицията изглеждаше убедена, че е заловила правилния човек. Сега единствената им грижа бе да идентифицират съучастника му.

— И твоята майка ли е погребана тук? – попита внезапно Касиди.