Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Не съм съгласна – заяви Касиди накрая. После се обърна към Робин. – Вече можем да си вървим.

— Добре де. Чакай – не се отказваше Дилън, – това може би беше малко прекалено. Петдесет хиляди сигурно ще ми свършат работа.

— Не – каза Касиди и се улови за ръцете на Робин и Блейк. – Мама беше права. Ти си боклук.

— Малка кучка такава – възкликна Дилън с някаква смесица от ярост и възхищение. – Само си играеше с мен, нали?

— Шерифе – обърна се към него Касиди, – моля ви, погрижете се този човек да не ни безпокои повече.

— Време е да се омиташ, Дилън – заяви му шерифът.

— Ще си наема адвокат – изсъска той.

Касиди се засмя.

— Дай всичко от себе си.

— Трябва да ти призная, хлапе – каза Мелани, докато Блейк изкарваше колата от гробището. – За дванайсетгодишна, това бе адски потресаващо. Даже и аз нямаше да се справя по-добре.

— Мога ли да си призная нещо? – попита Касиди с гузно изражение.

— Разбира се – каза Робин.

— Нещата, дето ги казах… Малко ги заимствах от „Кървящи сърца“.

— „Кървящи сърца “?

— Телевизионното предаване, дето го гледахме онзи ден ли? – попита Блейк.

Касиди кимна.

— Беше преди няколко месеца. Джейсън изнудваше Пени. Той е нейният трети – не, четвърти съпруг. Появи се точно, когато тя се канеше да се омъжи за Рийд, твърдеше, че се бил променил, и я умоляваше да му даде още един шанс. А тя му заяви, че един поглед към него й давал всичко, което й трябвало да знае, и го попита колко ще й струва да го накара да се махне завинаги. А после му каза да даде всичко от себе си.

— Уау възкликна Мелани. – И ти си запомнила всичко това?

— Мислиш ли, че той наистина ще наеме адвокат? – попита Касиди.

— С Дилън Кембъл всичко е възможно – каза Робин.

В очите на Касиди се появи паника.

— Но няма да му дадат попечителство, нали? Искам да кажа, ако отиде в съда, нали няма шанс да…

— Не – успокои я Робин. – Ние никога няма да допуснем това да се случи.

— Как ще го спрете?

— Ще го спрем – обади се от предната седалка Блейк.

— Обещаваш ли?

— Обещавам – отговори той.

Касиди въздъхна облекчено и се отпусна в обятията на Робин, а през това време Блейк насочи колата към изхода.

— Почакай – неочаквано се приведе напред Робин.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто си помислих…

— О, Боже – въздъхна Мелани, – тя пак мисли.

— Може ли да се отбием до гроба на мама? – Робин се обърна към Касиди. – Не съм виждала надгробната плоча и… Няма да се бавя, обещавам. Само си помислих… като така и така сме тук…

— Разбира се – каза Касиди. – Оттук надолу, нали? – Тя посочи натам, където Мелани им бе показала по-рано.

— Защо не? – каза Мелани. – Спри тук – обади се след минута. – На втората редица отзад напред е. Третият от края насам.

— Тя посочи наляво и Блейк спря.

— Искаш ли да дойда с теб? – попита той, щом Робин отвори задната врата.

— Не, ще го намеря.

— Чакай. Аз ще дойда – подвикна Мелани, слезе от колата и забързано настигна сестра си.

— Всичко е наред. Не се налага и ти да…

— Зная, че не се налага. Но може да искам. Това проблем ли е?

— Не, разбира се, че не.

— Добре. Ето го – ей там. – Тя посочи към една каменна плоча от розов гранит на няколко метра от тях.

Робин пристъпи бавно и прочете простичкия надпис върху него: Сара Дейвис. Съпруга. Майка. Баба . Ще живееш в сърцата ни завинаги.

— Зная, че е клише, но какво можех да направя? – промълви Мелани.

— Прекрасно е.

— Така ли? Е, сигурна съм, че ти щеше да измислиш нещо много по-дълбоко, но тогава…

— … аз не бях тук – призна Робин. Тя въздъхна дълбоко. – Виж. Много съжалявам, че те изоставих и не бях тук по-дълго време. Зная, че не ти беше лесно – да се грижиш за мама и…

Мелани отхвърли угризенията на Робин със свиване на рамене.

— Така е, не беше лесно. Но, стига толкова, каквото било, било. И аз не бях кой знае колко гостоприемна към теб.

— Никога не си ме харесвала особено – каза Робин.

— Е, не е лесно да харесваш сестра си, когато тя явно е любимката на майка ти.

— Не бях нейната… – опита се да възрази Робин.

— Разбира се, че беше. Разбрах го в мига, когато те донесе от болницата, а то беше години, преди да я чуя да ти го казва.

— Чула си я…?

— Да ти казва, че си нейната любимка? О, да. Споменът е жигосан в паметта ми. Ти беше там, такава добричка и миличка, свита на кълбо в скута й на дивана, а аз отвън, криеща се в сенките. – Тя сви рамене отново, сякаш да покаже, че това няма значение. Очите й обаче говореха друго.