Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Да – отговори Робин.

Касиди втренчи очи през страничния прозорец в редиците гробове, всеки бе отбелязан с малък правоъгълник от бял камък, вкопан в земята. Върху сухата почва бяха пръснати букети от изкуствени цветя.

— Къде е тя?

— Не съм съвсем сигурна. – Робин имаше само обща представа в коя част на гробището почиваше майка й, но не можеше да посочи точното място. Не бе посещавала „Оук хил“ от деня на погребението й.

— Ей там. – Мелани махна в посока, обратна на тази, в която се движеха. „Не е редно да сложим двете съпруги на баща ни да лежат прекалено близо една до друга цяла вечност бе разсъдила тя, когато избираха мястото. И макар Робин да не би се изразила точно така, не можеше да не се съгласи.

Катафалката спря под една впечатляваща група плачещи върби, Блейк закова зад нея, а патрулните коли се подредиха след тях.

Робин нежно стисна ръката на Касиди.

— Готова ли си?

Касиди кимна, втъкна прясно измитата си коса зад ушите, приглади гънките на бялата си рокля без ръкави и излезе от колата. Към нея тутакси се втурна мъж с камера в ръце.

— Назад – извика шерифът и заби юмрук във въздуха. – Веднага се махай.

— Обществена собственост, шерифе – викна в отговор операторът.

— А това е частно погребение. Ако се приближиш на повече от петнайсет метра от нас, ще напъхам задника ти в затвора.

— Не можете да го направите.

— Мога, и още как. Съди ме после.

Операторът отстъпи, мърморейки, но не свали камерата и я задържа в готовност.

— Той ме заплаши – съобщи на репортера до него. – Чу ли го?

— Извинявайте за това – каза Прескът, не на някого конкретно, и застана със солидния си ръст между Касиди и посетителите. Робин и Блейк, и двамата в черно, бързо заформиха закрилнически полукръг около детето. Мелани остана настрани, сякаш се чувстваше неудобно в дънковата си пола и синя памучна блуза, докато чакаше да изнесат ковчега на Тара от катафалката.

— О, горката мама – прошепна Касиди, когато видя елегантния семпъл ковчег от светло орехово дърво, който Робин бе избрала.

Малката групичка се събра около гроба и ковчегът с Тара бе положен в прясно изкопания трап. Очите на Робин се напълниха със сълзи при мисълта, че най-жизнерадостният човек, когото бе познавала някога, сега лежеше безжизнен вътре. Въпреки противоречивите чувства към бившата си приятелка, тя не можеше да не признае, че Тара бе природна стихия.

— Не трябва ли да кажем нещо? – попита Касиди. Бяха се отказали както от гражданска, така и от религиозна служба, понеже Тара бе категорично против всяка религия, откакто майка й бе избягала, за да се присъедини към някаква секта.

— Какво например? – попита Мелани.

— Не зная. Нещо. – Касиди се обърна към Робин. – Може би ти би могла…

На Робин й бяха нужни няколко секунди да събере мислите си.

— Аз обичах майка ти – каза накрая тя, предизвиквайки с поглед Мелани да й се противопостави. – Тя ми спаси живота, когато бяхме в началното училище, и аз не познавах никого, нямах приятели, нито пък знаех как да си ги създам. А тя просто ме хвана за ръката и каза, че ще бъде моя най-добра приятелка завинаги. – Млъкна за малко. – Не стана точно така, но въпреки всичко, което се случи, дълбоко в себе си, аз все още я обичах. И ми липсваше. Липсваха ми нейният кураж и дух. Тя беше същински малък фойерверк. – Робин преглътна смеха си, удавен в сълзи. – Така я наричаше баща ми. И макар той ужасно да грешеше за много неща, точно за това бе прав. Тара беше безстрашна, някой би я нарекъл дори безразсъдна. Би се втурнала там, където не само ангелите, ами и дяволът не би пристъпил. И макар да зная, че понякога съжаляваше за прибързаните си решения, единственото, за което никога не съжали, бе това, че стана майка. – Тя се обърна с лице към Касиди. – Все още я виждам как те люшка на ръце като малко бебе. Виждам любовта в очите й и чувствам гордостта й, когато ти направи първите си стъпки и изговори първите си думи. Спомням си колко се притесняваше, когато за пръв път те прати на училище. „Моля те, нека си намери приятелка като Робии, приятелка завинаги“, казваше тя. – От гърлото на Робин се отрони неволен стон и Касиди я хвана за ръката. – Обичах майка ти. Липсва ми. И завинаги ще ми липсва „приятелката ми завинаги“.

Настана миг на абсолютна тишина. Робин тихо си отдъхна, когато Мелани не подметна някоя от нейните обичайни хапливи забележки.

— Благодаря ти – промълви Касиди.

— Майка ти те обичаше повече от всичко на света – увери я отново Робин. – Надявам се, каквото и да стане, никога да не забравяш това.