Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Там вече имаше трима души – мъж на средна възраст и две жени. Те й хвърлиха по един поглед, когато влезе, по-младата жена едва забележимо кимна. Робин седна в единия ъгъл на помещението. Дългите тръби на прекалено яркото флуоресцентно осветление очертаваха различните нива на тавана и се отразяваха надолу по скучните бели стени. Множество табели предупреждаваха посетителите да не внасят в затвора предмети като оръжия, експлозиви, както и дъвки.

— За първи път ли си тук? – попита един глас зад гърба й и Робин подскочи. – Съжалявам. Не исках да те стряскам. Може ли да седна тук?

Робин се обърна и видя жената, която я бе поздравила на влизане. Беше на двайсет и няколко, с кестенява коса, носеше сини джинси и червена тениска е V-образно деколте, от която пищната й плът отдолу изглеждаше още по-нагъната. Тя се усмихна и седна, преди Робин да успее да възрази.

— За първи път, ясно – заяви, обръщайки въпроса си в констатация.

— Толкова ли е очевидно?

— Роклята те издава. И аз първия път бях с рокля. Но после разбираш, че няма нужда. Срещали ли сме се? Изглеждаш ми някак позната.

— Не, не мисля.

— Аз съм Бренда. Посещавам гаджето си. Уволниха го, не го прие добре, на следващия ден се върна и гръмна онова място. Не нарани никого, но това си беше чиста случайност. Оказва се, че не е толкова лесно да улучиш целта, както изглежда по телевизията. Глупак. Дадоха му шест години. – Тя повдигна рамене.

— Твоят човек за какво са го вкарали?

Робин се поколеба, чудеше се дали тази жена не беше подставена, дали разговорът им не се записваше.

— Това е грешка…

Бренда се засмя.

— Това той ли ти го каза?

— Не му се наложи.

— Е, ами, желая ти късмет. Как каза, че ти е името?

За миг Робин се поколеба дали да не си измисли някакво име, но се отказа.

— Робин.

— Сигурна ли си? Май се поколеба.

— Сигурна съм.

— Робин – повтори жената. – Като онази птичка [16] Robin – червеношийка – Б.пр. . – Тя присви очи и малките й светлокафяви очи едва не се изгубиха сред дебелите страни. – Със сигурност ми изглеждаш позната.

Вратата в другия край на помещението се отвори и се появи един полицай.

— Робин Дейвис – каза той.

— Дейвис? – повтори Бренда, докато Робин ставаше. – Робин Дейвис? Стига бе. Да не си роднина на онези, дето ги застреляха? Видях снимката ти във вестника. По дяволите, знаех си, че ми се виждаш позната.

— Оттук – упъти я полицаят и Робин забърза след него към едно тясно съседно помещение. – Изпразнете си чантата, моля.

— Той посочи към очуканата метална масичка, единствената мебел в стаята.

— Вече я прегледаха на скенера.

— Изпразнете си чантата, моля – повтори полицаят.

Робин изсипа съдържанието на бежовата си платнена чанта върху масичката: зелено кожено портмоне, малка оранжева кесийка за монети, мобилен телефон, чекова книжка със скъсана черна подвързия, три химикалки, тефтерче, слънчеви очила в кутийка от изкуствена щраусова кожа и купчина смачкани салфетки.

— Няма дъвки – отбеляза тя, надявайки се да изтръгне усмивка от полицая, но срещна само намръщена физиономия. Робин реши, че горкият човек навярно е чувал тази баналност стотици пъти. – Извинете.

Намръщената физиономия се вкамени.

— За какво?

— За лошата шега – измърмори тя и реши да не казва нищо повече по своя инициатива, а само когато я питат. Ако не внимаваше, като нищо и нея щяха да я хвърлят в затвора.

— Добре – каза полицаят, след като отново се увери, че чантата е празна. Подаде й я обратно, даде й знак, че може да си прибере нещата, после я насочи към вратата отсреща. – Брат ви ще пристигне скоро. Имате трийсет минути.

— Благодаря. – Робин пристъпи в дълго тясно помещение, разделено по средата от отделни стъклени панели. Десет кръгли дървени столчета бяха отделени от разделителната стена чрез метални прегради. Бетонният под имаше неприятен карамелен цвят. Една възрастна жена, седнала на столче в другия край на помещението, плачеше на телефона, закрепен на стената до нея, докато разговаряше със затворника от другата страна. Робин се свлече на най-близкото столче и се втренчи в празното пространство пред себе си. Тъжното й изражение се отразяваше в стъклото. Как ли се чувства човек от другата страна?

Минута по-късно брат й бе въведен в неговата половина от стаята. Сложиха го да седне на стола срещу нея. Беше облечен в същия оранжев гащеризон, който носеше и в съда. Косата му бе сресана назад, изглеждаше измъчен и състарен поне с десет години, откакто го бе видяла за последно. Седна и вдигна телефона в същия момент, когато и Робин вдигна своя.