Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Ще имаш пари – каза Робин. – Ще можеш да си позволиш професионална помощ за Ландън. Можеш да го запишеш в специализирано училище…

— Искаш да кажеш, в институция.

— Не – възрази Робин. – Всъщност си мислех за художествено училище. – А после, не зная.

— Наистина ли? Има ли нещо, което и ти да не знаеш?

Робин се отпусна назад на стола си. Тревожността се вихреше в главата й, енергията й се бе изчерпала.

— Добре. Ти печелиш. Предавам се.

— А Касиди? И от нея ли ще се откажеш?

— Няма да изоставя Касиди.

— Не? Колко благородно. И какво ще рече това в практически план?

Рецепционистката неочаквано се озова пред тях.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви донеса нещо?

Робин се изправи на крака.

— Всъщност, мисля да се поразходя. – Отиде до вратата и я отвори. – Малко чист въздух ще ми дойде добре.

— Не бързай да се връщаш – дочу гласа на Мелани, докато вратата се затваряше зад нея.

Дишай. Просто дишай.

Робин стоеше на тротоара пред сградата на Джеф Макалистър и гълташе околния въздух като вода.

— По дяволите – прошепна тя. Точно, когато си бе помислила, че двете със сестра й отбелязват напредък, че са на прага на истински пробив в отношенията си, че едва ли не, ще установят по-тясна връзка, реалността трябваше да надигне гадната си глава като гърмяща змия, настъпена от невнимателен турист край пътя.

Колко пъти още трябваше да блъска главата си във все същата каменна стена?

— Край – произнесе на глас. – Аз бях дотук.

— Извинете – обади се някой. – На мен ли говорите?

Робин вдигна очи и видя насреща си жена, около десетина години по-възрастна от нея, с изпитателно изражение на широкото си лице.

— О, не. Съжалявам. Боя се, че си говорех сама.

Жената се засмя.

— Аз го правя през цялото време. Нямайте грижа.

За съжаление, на мен са ми останали само грижи , помисли си Робин, а жената си продължи по пътя.

Робин се огледа нагоре-надолу по дългата главна улица и застана до яркосинята сграда, в която се помещаваше „Дейвис дивелъпърс“. От години не бе стъпвала в хубавата двуетажна постройка; баща й се мръщеше, ако тя се отбиеше неочаквано. Мястото бе останало в паметта й като разбунен кошер – служители търчаха напред-назад из офисите, телефони звъняха непрекъснато, проектанти се мъчеха да измислят нещо ново и прогресивно, в последната минута чертожници нанасяха промени в планове, рекламните агенти с мъка осъществяваха нови кампании, търговците се опитваха да привлекат нови клиенти. Освен творческия състав, значителен брой административен персонал също градеше бизнеса на компанията – главният финансов директор, двама счетоводители, офис мениджър, и поне десетина секретарки и асистенти.

И все пак, само един човек имаше истинско значение, човекът, когото всички те обслужваха и заради когото бяха тук.

Баща й.

„Дейвис дивелъпърс“ бе неговият бизнес, неговото бебче, неговата любовница. Този бизнес, според Робин, бе единственото друго нещо, освен самия него, което той бе обичал истински през целия си живот. Нищо друго дори не се доближаваше до това чувство. Нито жена му. Нито другите жени. Със сигурност не и децата му.

„ Касиди“ припомни си шепота на баща си, когато погледът му търсеше в болничната стая детето, което не бе негово, но някак си бе успяло да се изкатери по скалата на себелюбието му, подвиг, недостижим за никое от биологичните му деца. Няма да те изоставя , помисли си тя сега, припомняйки си скептичния поглед на Мелани. Зачуди се как ли щеше да реагира Блейк на идеята Касиди да се върне с тях двамата в Лос Анджелис. Отчаяно се надяваше да не бъде принудена да избира между тях двамата.

Така че, не ми казвай, че нямам грижи , подвикна мълком на жената, която бе изчезнала надолу по улицата. Отново си пое дълбоко дъх, отвори орнаментираната със сложна дърворезба врата на сградата на баща си и влезе в тясното фоайе. В лицето й сякаш се забиха две крошета – тишина и студен въздух.

— Замръзвам тук – каза повече на себе си, отколкото на красивата блондинка с розови страни зад стъклено-мраморното бюро на рецепцията. Табелката с името й върху черната мраморна повърхност я идентифицираше като Шанън Лийкок. Върху жълтата си лятна рокля бе нахлузила дебел бял пуловер.

— Зная. Държат много студено тук – съчувствено произнесе Шанън. – Мога ли да ви помогна с нещо?

— Толкова е тихо – отбеляза Робин, без да е съвсем сигурна какво правеше на това място. – Не очаквах да е толкова тихо.