Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— От колко време не го е правила, според теб, все пак?

— Не бих казала, че съм се замисляла някога по този въпрос.

— Но нали не мислиш, че не го е правила, откакто забременя с Ландън? Искам да кажа, всеки би се смахнал, ако не е правил секс почти две десетилетия, нали така?

— Не мога да си представя…

— Какво? Че го е правила? Или, че не е?

— И двете – отвърна Робин и зави по алеята. – Освен това, тя си беше същата и преди да забременее.

— Каква същата?

— Знаеш каква.

— Искам да чуя ти да го кажеш.

— Не.

— Защо не?

— Защото не е хубаво да наречеш сестра си…

— … путка? Хайде де, можеш да го направиш.

— Няма.

— Предизвиквам те. Двойно те предизвиквам.

Сега вече Робин се разсмя.

— Ти не си добре.

Входната врата се отвори. На прага се появи Мелани, обрамчена от светлината зад нея. Носеше синя памучна пижама и имаше изтощено изражение.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Алек се върна – каза Робин, сподавяйки смеха си.

— Това го виждам. Много мило от твоя страна, че се прибра, Алек. Имаш намерение да оповестиш това на целия квартал ли?

— Извинявай – каза Алек. И добави: – Не ти ли казах, че е путка?

— Престани.

Двамата се разкискаха неудържимо.

— Какво ви става? – възнегодува Мелани. – Да не сте пак на десет години?

— Извинявай – съумя да изрече Робин, но Мелани се врътна на пети и изчезна във вътрешността на къщата.

— Ама, че си и ти, Робин – смъмри я Алек. – Сега вече я подлуди.

Робин махна по посока на колата на Блейк.

— Да не си забравиш нещата.

Алек отвори задната врата на лексуса. Тя изскърца протестиращо. Той взе пет-шест големи торби от задната седалка и подаде половината на Робин, като същевременно вдигна очи към стаята на Ландън.

— Май го събудихме.

Робин поклати глава.

— Не. Той постоянно си стои там.

Алек помаха на племенника си. Ландън тутакси изчезна.

— Мислиш ли, че е бил там и в нощта на стрелбата? Че е видял нещо?

Просто любопитство ли бе това, или Алек се страхуваше? – мина й през ума.

— Не зная. Веднъж пробвах да говоря с него, но нямах късмет.

-— Може аз да опитам.

— Алек… – Искаше й се да го попита дали пътищата им с Тара не са се пресекли в Сан Франциско, дали като я е видял отново, не са се отворили стари рани. Ти ли го направи? – питаха очите й. Виновен ли си?

— Какво?

Тя поклати глава.

— Нищо.

Беше късно. Чувстваше се изморена. А ако трябваше да бъде напълно честна със себе си, боеше се от отговора на Алек.

Юридическата кантора на Макалистър и съдружници се намираше на втория етаж в една червена тухлена сграда на ъгъла на „Мейн“ и „Критъндън“, на половин пресечка от яркосинята двуетажна бетонна сграда, в която се помещаваше „Дейвис дивелъпърс“. Мелани паркира по средата между двете. Двете сестри и брат им слязоха от колата почти едновременно.

Робин погледна към офиса на баща си.

— Какво мислите, че ще стане с бизнеса на татко, ако…? – Въпросът й увисна недовършен.

— … той умре? – довърши вместо нея Алек. – Струва ми се, че трябва да кажеш, когато, а не ако.

— Нека се тревожим за това, ако и когато ни дойде до главата – каза Мелани и отвори входната врата на тухлената сграда.

— Мисля, че помня Джеф Макалистър – обади се Алек, когато поеха по стръмното стълбище към кантората. – Един нисичък, нали?

— Миниатюрен. Татко казваше, че топките му били по-големи от Макалистър.

— Човекът е поет – отбеляза Алек.

Мелани бутна вратата и отвори, без да чука.

— Дошли сме да се видим с Джеф Макалистър – съобщи тя на младата жена зад старомодното дървено бюро. – Аз съм Мелани Дейвис. Това е брат ми, Алек, и сестра ми, Робин.

Младата жена се засмя, разкривайки две големи трапчинки и изпъкнал горен венец.

— Ще уведомя господин Макалистър, че сте тук. Ако желаете да поседнете… – Тя посочи четирите бели пластмасови стола, разположени два по два до млечнобелите стени, покрити с афоризми в рамки: „Най-тъмно е преди зазоряване“, гласеше един, „Всеки има право на поне един добър ден“, започваше друг, „но този не е твоят“.

Не може да се каже, че вдъхват увереност , помисли си Робин.

— Ще постоим прави – заяви Мелани, навярно мислейки същото като сестра си.

— Сигурна ли си, че е истински адвокат?

— Тук не ти е Лос Анджелис – напомни й Мелани.

Робин жадуваше да седне. През остатъка от нощта се бе въртяла и мятала, тревожеше се за Алек, за баща им, за Касиди, за всичко, което се беше случило и което можеше да се случи, и не бе в състояние да заспи. Колкото и да нямаше търпение да напусне Ред Блъф, как можеше да си тръгне, преди да разберат какво бе станало? Най-малкото, трябваше да знае до каква степен брат й бе въвлечен.