Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Някои мъже не бива да имат синове .

Чувал съм, че този тук изяжда малките си.

Тя се надигна в леглото, като внимаваше да не събуди Блейк. Взря се в красивото му лице, с полуотворена в съня уста, в страните и челюстта, които вече бяха почнали да брадясват. Той бе толкова мил във всичко, толкова търпелив и разбиращ. Дори и да бе обезпокоен, че Алек бе избягал с колата му – а как би могъл да не е? – той не си го изкара на нея. За разлика от баща й, който винаги намираше начин да обвини всеки друг, когато нещо не ставаше на неговата, Блейк бе споделил част от отговорността за стореното от Алек.

— Не биваше да оставям ключовете си, така че да може лесно да ги вземе – бе казал великодушно той.

— Нямаше как да знаеш, че ще направи нещо подобно.

— Трябваше поне да допусна възможността. Беше небрежно от моя страна.

Тя се пресегна и нежно отмахна няколко разпилени кичура от очите му. Той беше прав – нямаше нищо общо с баща й. Изобщо не си приличаха.

И все пак, не можеше да обвинява баща си за всичко, колкото и да се изкушаваше. И тя вече не беше дете. В един момент човек трябва да порасне и да почне сам да поема отговорност за постъпките си. Не може вечно да обвинява родителите си.

Нима не повтаряше редовно това на клиентите си?

Излиза, че в крайна сметка, не бе чак толкова лош терапевт.

Опитай се да не забравиш тази мисъл на сутринта , каза си Робин и тъкмо се канеше да си легне отново, когато й се счу стържене на гуми по чакъл. Стана от леглото и отвори прозореца, мъчейки се да долови нещо повече.

Дали бе чула нещо изобщо?

След няколко секунди се разнесе звук от затваряне на врата на кола.

В следващия миг Робин се спусна надолу по стълбите и отвори външната врата. Излезе и се взря в тъмнината.

Насреща й бавно се появи някаква фигура.

Брат й.

Слава Богу.

Завладяха я куп противоречиви емоции – гняв, благодарност, страх. Но над всичко – облекчение. Тя избухна в сълзи.

— Алек, какво, по дяволите…

Той спря на няколко крачки от нея и въздъхна тежко.

— Ела с мен каза той.

— Къде отиваме? – рязко попита тя. – И къде, за Бога, беше?

Алек вече бе поел по алеята към пътя. Робин трябваше да подтичва, за да го настигне.

— Къде беше? – попита отново, когато се изравни с него. – Поболяхме се от притеснения. Защо не си вдигаше телефона?

— Нямам телефон. – Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на джинсите си, без да я поглежда.

— Как така нямаш?

— Хвърлих го в една кофа, преди да напусна Сан Франциско.

— Хвърлил си го на боклука?

— Да. Всичко, което кажа ли смяташ да повтаряш?

— Защо ще си изхвърляш телефона? – попита Робин, като се стараеше въпросът й да не прозвучи като повторение.

— Не исках полицията да го проследи – обясни той така, сякаш това бе очевидно.

— Не си искал полицията… – Защо? Какво се боеше, че ще открият?

Алек сви рамене и допря пръст до устните си, оглеждайки се в тъмнината.

— Ш-т – произнесе той само.

— Как така „ш-т“? Не ми шъткай.

— Навсякъде има уши.

— Вече е почти един часът сутринта. Кой мислиш, че ще дебне тук навън?

— О, ще се изненадаш, кой ли не.

— Къде, по дяволите, беше? И къде, по дяволите, отиваш? – попита Робин, когато той свърна наляво по пътя.

— Никъде конкретно.

— Дали случайно не се носим към новата къща на татко?

— Не е чак толкова впечатляваща в тъмното, не мислиш ли? – попита Алек.

Бе неин ред да спре на място.

— Ти я нарече най-голямата шибана къща в Ред Блъф.

— Точно така.

— Как би могъл да знаеш, освен, ако не си я виждал?

— Добро предположение.

— Алек…

— Стига де – сопна й се той. – Стига с тези въпроси. Не може ли просто да си направим една приятна вечерна разходка?

— Вечерта бе преди шест часа. Ще ми кажеш ли къде си бил оттогава досега? Как можа просто така да потеглиш с колата на Блейк? – продължи без прекъсване Робин. – Знаеш ли колко…?

— … глупаво беше това? – довърши въпроса й Алек.

Робин почувства пристъп на вина. „Глупаво“ бе любимата обида на баща им към сина му.

— Беше безразсъдно , Алек – каза тя. – Ами ако шериф Прескът те беше видял…

— О, той ме видя.

— Видял те е?

— Пак го правиш.

— Мамка му, Алек! Какво искаш да кажеш с това, че те е видял?

— Добре, добре. Успокой се. Погледни тук. – Той посочи към пътя.

— Какво да гледам? Не виждам нищо.

— По-долу. Под голямото дърво.

Робин се напрегна да види нещо в тъмното.

— Все още нищо не виждам… Това кола ли е?