Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Без съмнение шериф Прескът щеше да провери какво става у тях още сутринта. Нямаше да му отнеме много време да разбере, че Алек не е налице. Щеше да му е нужно още по-малко време за издаването на заповед за арест на брат им.

— Освен, разбира се, ако не е виновен – додаде Мелани.

— Не е – натърти Робин.

— Остава и дребният проблем с колата на годеника ти.

— Изглежда, че брат ви ще има нужда от добър адвокат по наказателно право по-скоро, отколкото си мислехме заяви Блейк.

— Познаваш ли някого? – попита го Робин.

— Оттук никого.

— Чувала съм, че Джеф Макалистър е доста добър каза Мелани. – Ще му се обадя утре сутринта. Както и да е, аз мисля да приключвам за тази вечер и ви съветвам и вие да направите същото. Утрешният ден се очертава да е пълен със събития.

Робин почака сестра си да се качи по стълбите.

— Мислиш ли, че може да е права? – попита тя Блейк. Не й се искаше да приеме възможността Мелани да е права за каквото и да било.

— Не зная – призна откровено той. – Но ако не се върне до сутринта, ще бъда принуден да обявя колата си за открадната, понеже иначе рискувам да ми повдигнат обвинение за съучастничество,

— Зная.

— Наистина много съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Вината е на Алек. Не твоя.

Качиха се горе и легнаха на леглото, без да си дават труда да се преобличат, нито да се пъхат под завивките. Блейк обгърна с ръка кръста на Робин и зарови глава в основата на врата й. Тя усети ритмичното му, успокоително дишане. Слава Богу, че си тук , помисли си. Къде , по дяволите, е брат ми? Защо не си вдига телефона? Дали в същата тази минута не се носи по някоя далечна магистрала, на път към канадската граница?

Ти ли го направи, Алек? Ти ли простреля баща ни и Касиди? Ти ли уби Тара?

Опита се да си представи брат си с оръжие в ръка и маска за ски, покриваща финото му лице и плътни устни, скриваща всичко, освен красивите му сиви очи.

Ти ли го направи, Алек? Толкова ли много горчивина си таял, дори след всичкото това време , че си убил един човек и си опитал да убиеш още двама, собствения си баща в това число? Толкова ли много си ги мразил?

Отношенията между баща й и Алек винаги са били обтегнати, дори преди Грег да се ожени за Тара. Алек така и не успя да задоволи бащините си изисквания за това, какъв трябва да бъде един мъж, още по-малко пък, какъв трябва да бъде собственият му син.

— Нужно ли е да си толкова твърд с него? – нееднократно бе питала майка й през цялото време, докато Алек бе дете.

— А нужно ли е ти да си толкова мекушава? – автоматично бе отговарял баща й. – Трябва да престанеш да се държиш с него като с бебе. Той трябва да възмъжее. Да не искаш всички деца в училище да му се качат на главата?

Но на кого му трябват други хора, ако следите от стъпките на собствения ти баща са навсякъде по главата ти?

Няколкото пъти, когато Алек се бе опитал да му се опълчи, бе станало още по-зле.

Робин си припомни негодуванието на баща си, когато Алек бе пренебрегнал съвета му относно един училищен проект. На първокласниците бе възложено да проектират парк и Алек се бе прибрал вкъщи изпълнен с ентусиазъм. Тогава беше… на колко… на шест, може би на седем години? Неговият парк щеше да се състои от люлки и пясъчник, направени от гланцово блокче, бе съобщил той. Щяло да има и момченце, конструирано от лего, качено на катерушка от сламки. Щеше да има и две дървета от картон.

— Две дървета? – бе измучал баща им. – Що за парк е това, само с две дървета? Трябват ти повече дървета, по дяволите.

Алек се бе вторачил в него.

— Чий проект е това? – бе възразил той. – Твой или мой?

Майка им бе засияла от безмълвна гордост, но Грег Дейвис бе излетял ядосан от стаята. Логичният въпрос на сина му му се бе сторил заплаха за неговия авторитет и той се зарече никога повече да не му помага. Яростта му отново избуя седмица по-късно, когато Алек се прибра, сияещ от щастие, че е получил пет плюс.

— Обзалагам се, че всички останали деца имат шестици – каза презрително баща му. – Заради проклетите дървета. Казах ти. Що за тъп парк е този, дето има само две дървета?

След това Робин видя проекта на Алек в кошчето за боклук под мивката в кухнята, с разрушена катерушка, а картонените дървета бяха разкъсани до неузнаваемост.

Тийнейджърските години на Алек не бяха по-добри. Ако на някой тест той отговореше правилно на девет от десет въпроса, баща му се захващаше за единствения грешен отговор. Ако се класираше втори на атлетическите състезания, биваше мъмрен, затова че не е първи. На постиженията му постоянно се гледаше през призмата на провала, и независимо колко се стараеше, все нещо не му достигаше. Той бе вечното разочарование.