Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Алек се завъртя на мястото си и извърна поглед към задната седалка.

— Вижте. Разбирам, че сте загрижени и съм ви благодарен.

— Не се нуждаем нито от разбирането, нито от благодарностите ти – отсече Мелани.

— Аз пък нямам нужда от кръстосан разпит – Алек се обърна отново с лице към предното стъкло.

— За Бога, Алек! – възкликна Робин. Защо създаваше толкова трудности? Възможно ли бе да е виновен? – Ние сме едно семейство. Искаме само да ти помогнем.

— Не можете. Повярвайте, колкото по-малко знаете, толкова по-добре.

— Какво означава това? – попитаха в един глас Робин и Мелани.

— Мисля, че сме гледали достатъчно серии на „Закон и ред“, за да знаем, че всичко, което ви кажа, може да бъде използвано срещу мен в съда. Ако ме арестуват и това действително стигне до съда, вие ще бъдете призовани и задължени да свидетелствате срещу мен. Прав ли съм? – обърна се той към Блейк.

— Прав си. От друга страна – продължи Блейк, – аз съм твой адвокат. Поне за момента. И всичко, което кажеш на мен, е строго поверително.

Алек въздъхна звучно, облегна се назад, масажирайки нервно челюстта си и затвори очи.

— В такъв случай, ще говорим по-късно – заяви той.

— Добре, кой иска питие? – попита Мелани веднага, щом влязоха в къщата.

— За мен бира. – Алек се отправи право към кухнята, сякаш не бяха минали почти шест години, откакто за последно бе тук, и това все още бе неговият дом.

— И за мен – присъедини се Блейк и пусна ключа на колата си върху масичката в антрето.

— Аз съм добре и така – каза Робии.

Само дето не беше добре. Бе обзета от мощна паник атака. С всяка стъпка тревожността забиваше остриетата си в гърдите й, разкъсваше сънната й артерия. Ако не внимаваше, щеше да почне да кърви пред всички.

— Извинете, отивам до банята.

— Добре ли си? – попита Блейк.

— Добре съм. Китайската храна… – Тя се втурна нагоре по стълбите. Чу люшкането на Ландън зад затворената врата на стаята му, докато бързаше към банята.

— По дяволите – измърмори и заключи вратата след себе си. По дяволите, по дяволите , по дяволите. – Добре. Успокой се. Дишай дълбоко. Ще се оправиш.

Обаче всеки път, когато се опиташе да диша, острите ками отново се забиваха в плътта й.

— Успокой се. Успокой се.

Но как можеше да се успокои, след като Алек отказваше да отговори на въпроса какво е правил в Ред Блъф в нощта, когато Тара е била убита, а баща им и Касиди – простреляни, което показваше най-малкото, че крие нещо? Как можеше да се успокои, когато единственият Том Ричардс от Ред Блъф, който се бе преместил в Сан Франциско, бе мъртъв от две години, а това на свой ред означаваше, че най-вероятно брат й и Том бяха едно и също лице? Как можеше да се успокои, когато по всяка вероятност Алек е бил един от стрелците?

Възможно ли бе?

Не, не беше възможно.

Мамка му. Мамка му. Мамка му

Наплиска лицето си със студена вода и се взря в отражението си в огледалото над мивката.

— Тъпа смачкана физиономия – промърмори и притисна длани към лицето си, мъчейки се да изглади издайническите следи на паниката си. – Алек не е направил това – заяви на отражението си тя. Не го е направил.

Сигурно имаше някакво разумно обяснение за отказа му да обясни своите действия.

— Какво? Какво обяснение би могло да има изобщо?

Мамка му Мамка му Мамка му.

— Мамка му! По дяволите!

На вратата на банята се почука.

Робин замръзна.

Още едно почукване, този път по-силно.

— Лельо Робин?

— Ландън? – Ландън? Отключи вратата и я отвори. Шокът да види племенника си, застанал от другата страна, временно прекрати паниката й.

Беше облечен в яркооранжева тениска с логото на Харли-Дейвидсън. Дългата му до раменете коса бе несресана и падаше над очите, които той заби в пода в мига, в който тя отвори вратата.

— Чух викане – измънка той, вторачен в босите си крака, подаващи се изпод протритите подгъви на твърде дългите му джинси.

— О, извинявай – каза тя като проследи погледа му. – Не исках да те стряскам. Аз… ударих си крака.

— Ох – произнесе Ландън, без да вдига очи. – Това боли.

— Да.

Той се обърна да си върви.

— Харесва ми тениската ти – бързо изрече тя.

Ландън се засмя и потупа логото.

— Харесваш мотори, а?

Никакъв отговор.

— Мога ли да те попитам нещо?

Той сви рамене и извърна поглед към стълбите.

— Онази нощ те видях да се возиш на мотор.

Ландън рязко вдигна глава, заби очи в нейните за половин секунда, после отново ги сведе към пода. Започна да се клати от крак на крак.