Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Да бе, да – – измърмори Мелани и бутна тежката стъклена врата.

Шериф Прескът ги чакаше във фоайето, пред високия плот на рецепцията, зад който в двете посоки на широкия коридор се редяха остъклени кабинети.

— Къде е той? – каза Робин, вместо „здрасти“.

— Защо да не седнем за минута? – Шерифът посочи към редицата кафяви кожени столове. – Починете си, поемете дъх…

— Защо просто не пропуснете глупостите и не ни пуснете да видим брат си? – попита Мелани.

Помощникът зад тезгяха вдигна очи при думата „глупости“ и ръката му инстинктивно се насочи към кобура. Шерифът се засмя и се обърна към Блейк.

— Аз съм шериф Алан Прескът. А вие сте?

— Блейк Ъптън. – Блейк му стисна ръката, неговата собствена изчезна в огромната длан на шерифа.

— Моят годеник – поясни Робин. – Той пристигна вчера от Лос Анджелис.

— Радвам се да се запознаем, въпреки че ми се щеше това да е при по-други…

— Да, да – прекъсна го пренебрежително Мелани. – По-добри обстоятелства и така нататък. Не са ли това думите, които хората си разменят на погребения?

— И както винаги, за мен е удоволствие да те видя, Мелани.

— Шериф Прескът отново направи жест по посока на столовете. – Моля всички да седнат. Скоро ще имате възможност да се видите с брат си.

Робин нервно огледа коридора. Някога белите му стени сега бяха покрити с дипломи, цитати и снимки на мъже и жени, униформени и цивилни, както и с вездесъщия девиз Г.О.Р.Д.О.С.Т. Видя врати, всичките затворени, с табелки като „Граждански отдел“, „Оперативни дейности“ и „Затворническо отделение“, въпреки че самият затвор се помещаваше в отделна сграда. Поне не са закарали Алек там , помисли си тя, докато двамата с Блейк заемаха местата си.

— Брат ми арестуван ли е?

— Не още. За момента е само лице, към което има интерес. – Шерифът се настани на един стол срещу тях.

— Винаги съм харесвала този израз – каза Мелани, като упорито продължи да стои права и да се помайва около стола на шерифа. – Сякаш останалите сме вън от всякакъв интерес.

— Ако не е арестуван, тогава защо е тук? – попита Блейк. – И защо е под полицейска охрана?

— Той не ни остави голям избор – отговори Прескът. – Изглежда, че се е бил запътил към Канада, ако се съди по това, че е носил в себе си паспорта си, както и значителна сума в брой.

— И откога е престъпление да носиш пари и паспорт? – попита Робин.

— Какво ви каза той? – намеси се Мелани.

— Не ни каза нищо – отговори шерифът. – Боя се, че брат ви напълно отказа да сътрудничи.

— Което е негово право – напомни Блейк.

— Да, но ако е невинен, защо създава трудности?

— Може би вашето така наречено лице от интерес, няма интерес да ви върши работата – отбеляза Мелани.

— Вижте – започна шерифът.

От напрежението в гласа му Робин прецени, че едва се сдържа, сякаш самото усилие да говори спокойно му костваше свръхчовешко усилие. Да беше само ти, идеше й да му каже. Мелани постига този ефект върху повечето хора.

— Разбирам, той е ваш брат и вие инстинктивно искате да го защитите – продължи Прескът. – Но той не си прави услуга като отказва да говори с нас. Надявах се да можете да го убедите, че е в негов интерес…

— В интереса на човека от интереса – прекъсна го Мелани. – Интересно.

Шерифът погледна към Блейк с израз, казващ: „Ние двамата сме мъжете тук. Помогни ми.“

— Прочетохте ли му правата? – попита вместо това Блейк.

Шериф Прескът прокара длан по темето си.

— Да.

— Той поиска ли адвокат?

— Не.

— Е, все пак май си има такъв, – заяви Блейк и стана на крака. – Сега бих искал да се видя с клиента си, ако не възразявате.

Прескът стана от стола си и въздъхна победено.

— Не споменахте, че сте адвокат.

— Надявах се да не се наложи.

Шерифът се обърна към рецепцията.

— Майк, би ли разпоредил да доведат господин Дейвис, ако обичаш?

Помощникът предаде молбата по телефона.

— Какво следва сега? – попита Робин.

— От вас зависи – отговори й Прескът. – Както и от брат ви.

— Но той свободен ли е да си върви?

— Стига да не напуска града, да.

— Значи, няма да го арестувате?

— Не и сега. Не.

— Не разполагат с достатъчно доказателства, за да го арестуват – изсумтя Мелани. – Всичко, с което разполагат, е видеозапис, на който се вижда колата му.

— Имаме мотив – напомни им Прескът. – Както и възможност.

— Това с мотива е доста слабо – възрази Робин. – Минаха почти шест години, откакто той за последно се видя с Тара и баща ми. А останалите ви доказателства са все косвени.