Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Кой от познатите ти кара мотор?

Тишина.

— Аз познавам ли го?

— Казва се Дони.

— Дони Уорън?

— Той ми е приятел – изговори в брадичката си Ландън.

— Твой приятел – повтори Робин.

— Води ме на разходки с мотора му.

След полунощ?

— Мама казва, че всичко е наред.

— Звучи забавно. И къде ходите?

— В ранчото му. Той има коне. Аз обичам коне.

Робин кимна. Това бе най-дългият разговор, който бе провеждала някога с племенника си.

— Мога ли да те питам още нещо?

Ландън отново изви очи към стълбите.

— Забелязах, че прекарваш много време да гледаш през прозореца си.

Той пак взе да се клати напред-назад на пети.

— И се чудех… дали случайно не си гледал оттам… и през онази нощ… със стрелбата…

— Ландън? – провикна се от основата на стълбището Мелани. – Ти ли си там горе? Какво правиш? Слизай долу. Чичо ти Алек е тук.

— Ландън, видя ли нещо през онази нощ? – бързо го попита Робин.

Ала той вече й бе обърнал гръб и се спускаше по стълбите.

Робин постоя на прага на банята още няколко секунди, после отиде в стаята си и затвори вратата след себе си. Легна на леглото и се втренчи във вентилатора на тавана. В главата й като мухи се въртяха всякакви въпроси. Алек ли беше убил Тара? Той ли се бе опитал да убие баща им и Касиди? Дали пък не е бил Ландън? А може да са били Алек и Ландън заедно. Или пък Ландън и Дони Уорън. Може Мелани да е планирала цялата работа.

— Мамка му.

Какво семейство само.

Каква каша.

Защо самата тя не бе по-добре подготвена да се справя с такива каши? Нима не се сблъскваше почти всеки ден със семейни неразбории? Нали собствената й семейна история бе една от причините да стане терапевт?

Опита се да си представи какъв съвет би дала, ако на нейно място беше някой от пациентите й.

—Действайте стъпка по стъпка – би му казала тя. – Справяйте се с проблемите един по един.

А проблеми определено не липсваха: нейният гняв, разочарованието й, оправдателната й позиция при почти постоянните нападки на Мелани. Но може би всички тези проблеми бяха резултат от друг, по-голям – нейната вина.

За това, че не бе казала на майка си за изневерите на баща си.

За това , че бе изоставила майка си по време на болестта й.

За това, че бе изоставила най-добрата си приятелка .

За това , че бе допуснала, че Мелани е способна на убийство.

За това, че бе допуснала, че Ландън е способен на убийство.

За това, че бе допуснала, че Алек е способен на убийство.

— Вина, колкото цяла торба с лайна – изрече на глас Робин.

Поклати глава. Винаги бе казвала на пациентите си, че вината е ненужна емоция, чието единствено предназначение е да те държи залепен за миналото и да не ти позволява да се придвижиш напред. Повтаряла им бе, че е по-лесно и по-малко страшно да се чувстваш виновен, отколкото да направиш положителни промени в живота си. Беше ги уверявала, че вината е изход за страхливци.

— Наистина ли съм такава шибана страхливка? – запита се отново на глас.

Чу се леко почукване по вратата.

— Робин? – повика я тихичко Блейк.

Ами Блейк? – замисли се тя и се надигна в леглото. Дали той наистина бе човекът, за когото се представяше, или беше само една по-млада и по-лъскава версия на баща й? Можеше ли наистина да му се вярва?

— Робин? – повика я отново той, открехна вратата и влезе. – Извинявай. Спеше ли?

— Не.

Блейк се приближи и седна на леглото до нея. Матракът леко провисна под теглото му.

— Как е стомахът ти?

— По-добре. Какво става долу?

— Нищо особено. Брат ти реши, че ще спи в килера.

— В килера? Но там е бъркотия.

— Каза, че така му харесвало.

Робин погледна към прозореца срещу леглото и зърна отражението им в стъклото. Помисли си, че двамата си подхождаха.

— Мислиш ли, че вината е изход за страхливци? – попита тя.

Той изглеждаше озадачен от въпроса.

— Не съм сигурен дали изобщо разбирам какво означава това.

Тя се усмихна. Баща й никога не би си признал, че не разбира нещо.

— Нищо му няма на стомаха ми – призна си тя. – Получих паник атака.

— Досетих се, че може да е нещо такова. – Той стисна дланта й.

— Съжалявам.

— За какво?

— За това, че не ти казах истината, на първо място.

— Аз съм този, който ти дължи извинение.

— Мой ред е да питам за какво.

— Задето си мислех, че преувеличаваш, когато говореше за сестра си.

Робин се разсмя.

— Благодаря ти, че й каза „майната ти“.