Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Първата работа на Мелани сутринта бе да се обади на Джеф Макалистър и той се бе съгласил да ги приеме в един часа следобед. Блейк имаше назначен конферентен разговор за два часа, така че нямаше да ги придружи.

— Ще се справиш – каза той на Робин, когато тръгваха. – Само не забравяй да дишаш.

Не е толкова лесно , помисли си тя сега, докато разглеждаше шестте черно-бели снимки, представящи сцени с родео, окачени на отсрещната стена. Пое си дълбоко дъх четири пъти, бързо едно след друго.

— Пак ли ще припадаш? – попита Мелани.

— Не. Съжалявам. – Съжалявам, че дишам .

— Те са тук – прошепна в телефона рецепционистката, без да си дава труда да спомене имената им.

Само след секунди Джеф Макалистър застана пред тях с протегната за поздрав ръка. Имаше стоманен захват, сякаш за компенсация на ниския си ръст, но на Робин лицето му й се видя приятно. Беше кръгло и насърчително. Тя прецени, че е към средата на шейсетте. Все още притежаваше всичката си коса.

— Много се радвам да се запознаем – каза той. – Всички бяхме потресени, когато научихме за стрелбата. Как е баща ви?

— Не много добре – отговори Мелани. – Изглежда, че брат ми има нужда от адвокат.

Рецепционистката се усмихна срамежливо на Алек.

Мелани метна на младата жена поглед, който казваше: Ти сериозно ли?

Рецепционистката моментално взе да мести някакви книжа по бюрото си, сякаш току-що се бе сетила за нещо важно.

— Оттук, моля. – Макалистър ги поведе към вътрешните кабинети. Неговият беше третият и заемаше ъгъла.

— Вие сте дотук – заяви на сестрите си Алек, когато стигнаха до вратата.

— Ти сериозно ли? – произнесе този път на глас Мелани. Няколко минути по-късно тя не спираше да се ежи, докато двете с Робин се въртяха на неудобните пластмасови столове до рецепцията.

— Да идем за кафе – предложи Робин.

— Не съм жадна.

— Но това може да продължи дълго.

— Ти върви, ако искаш.

— Не. Аз…

Мобилният телефон на Мелани звънна. Тя го извади от чантата си и го вдигна до ухото си.

— Ало? – Лицето й моментално омекна, тя се извърна настрани и наведе брадичка. – Здрасти. Да, добре съм. Не беше лесно. – Тя стана и направи няколко крачки настрани от Робин. – А-ха. Да. Би било чудесно. Добре. Разбира се. Наистина оценявам това. Добре. Ще се видим по-късно. – Върна се на мястото си, пусна телефона обратно в чантата и облегна глава на стената.

— Кой беше това? – попита Робин.

— Никой.

— Явно беше някой.

— Просто приятел.

— Какъв приятел? – Доколкото Робин знаеше, сестра й нямаше никакви приятели. Това бе едно от малкото общи неща между тях двете.

— Един познат. Защо е толкова важно?

— Не е важно. Просто съм любопитна.

— Няма нищо любопитно.

— Мъж ли беше? – настоя Робин, сещайки се за разговора си с Алек от предишната нощ. – Срещаш ли се с някого?

— Сериозно? – попита Мелани. – За това ли си се загрижила? Толкова неща се случват, а ти ме питаш, дали се срещам с някого?

— Срещаш ли се? – попита отново Робин.

Мелани превъртя очи към етажирания таван.

— Не, разбира се, че не. Не ставай смешна.

— Защо да е смешно? Ти все още си млада и привлекателна.

— А синът ми все още е аутист.

— Което не означава, че ти не можеш да имаш социален живот. Я стига. Със сигурност е имало някакви мъже през годините.

— Какво ме питаш? Дали съм имала любовници ли?

— А имала ли си?

Мелани се свлече на стола си и протегна напред дългите си крака, при което дънковата й пола се качи на бедрата.

Татко в рокля , спомни си думите на брат си Робин.

— Имаше няколко – успя да я изненада с отговора си Мелани.

— Наистина ли? Кой?

— Сериозно? – каза отново Мелани.

— Някой, когото познавам?

Настана толкова дълга пауза, че според Робин, Мелани или не я беше чула, или нарочно пренебрегваше въпроса й.

— Помниш ли Стийв Кларк? – попита тя, когато Робин вече не очакваше отговор и отново се колебаеше дали да не иде за кафе.

— Стийв Кларк ли? – Робин превъртя името през езика си. – Имаш предвид онова дебело хлапе с лоша кожа, което все се мъкнеше подир теб в гимназията?

— Той отслабна и кожата му се изчисти. Всъщност сега изглежда доста добре.

— Спиш ли с него?

— Не, вече не. Това беше преди години. Той се ожени за Намела Хагар. Помниш ли я?

Робин поклати глава.

— И тя беше дебела. Всъщност, все отще е. Имат три деца, момче и две близначки, всичките под петгодишни.

— Кой друг? – попита Робин. – Каза, че това било преди години.