Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Ще му кажете ли, че всички се молим за него, че на нас… на мен ми липсва?

— Ще му кажа.

— Благодаря.

— Аз ви благодаря. – Робин позволи на жената да я прегърне и я притисна до себе си. – Не ме изпращайте.

— Грижете се за себе си – подвикна след нея Джаки.

Когато се показа на яркото слънце, сестра й и брат й я чакаха

до колата.

— Казах ли ти, че е там? – обърна се Мелани към Алек.

— Съжалявам – каза Робин. Върху главата й сякаш се стовари огнено одеяло. – Отдавна ли ме чакате?

— Достатъчно дълго. – Мелани отключи колата и седна зад волана. – Качвайте се.

— Къде отиваме? – попита Робин, щом се настани до нея. Мелани потегли, преди още Робин да си закопчае колана.

— Да си видим с един мой приятел.

— Ще ми кажеш ли кой е този приятел? – попита Робин, след като Мелани не добави нищо повече.

— Надали – отвърна сестра й.

— Същият ли е, с когото говори по-рано?

— Може би.

— На „Двайсет въпроса“ [13] Двайсет въпроса – игра, в която на един състезател се задават двайсет въпроса, на които той отговаря само с „да“ или „не“ а другият отбор трябва да познае какъв предмет или личност си е намислил – Б.пр. ли си играем?

— Само, ако настояваш да ги задаваш.

Робин се размърда на седалката си и се обърна към брат си.

— Какво стана с Макалистър?

— Поверително е – отговори той.

— Сериозно? – сопна се тя. – Никой нищо ли няма да ми каже? – Робин зае предишната си поза и се втренчи в пейзажа зад прозореца, който бързо премина от градски в селски, тротоарите и офис-сградите бяха заменени от пусти поля. Единственото неизменно нещо си остана жегата, която сякаш се издигаше на вълни от паважа. – И никой не е любопитен за посещението ми в службата на татко? – попита след няколко секунди тя.

— Не особено – отвърна Алек.

— Съвсем не – отсече Мелани.

Брат й и сестра й явно не бяха в настроение нито за разговор, нито за размишления, така че нямаше смисъл да се опитва. В продължение на пет минути се возиха, без да обелят и дума. Единствените звуци идваха от радиото – кънтри музика. Нещо, свързано със загуба и разбито сърце. Добре дошли в клуба .

Телефонът й звънна.

Слава Богу. Поне някой иска да говори с мен . Робин извади телефона от чантата си и го вдигна до ухото си, щом видя, че е Блейк.

— Как върви?

— Бавно. Сега си направихме петнайсетминутна почивка – съобщи той. – Май ще съм вързан тук цял следобед.

— Няма проблем. Ние ще отсъстваме още известно време.

— Алек още ли е при адвоката?

— Не. Приключиха.

— Имаш ли нещо да докладваш?

— Не, струва ми се.

— Добре. Чуй. Има нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

— Ландън. Малко, след като вие тръгнахте, и той излезе. Още не се е прибрал.

Робин стрелна очи към сестра си.

— Какво? – попита я Мелани, без да я поглежда.

— Добре, благодаря ти – каза Робин на Блейк. – До после. – Върна телефона обратно в чантата си, чудейки се дали да каже на Мелани за Ландън, но си представи насоката, която щеше да вземе разговорът.

„ Блейк казва, че Ландън не е вкъщи. “

„Е, и? Той има право да излиза . Не е затворник. “

„Казвам само, че… “

„ Не го казвай. “

Усети как колата набира скорост, забавя, после пак забързва.

— Какво става?

— Мисля, че някой ни следи – съобщи Мелани.

Робин и брат й тутакси се обърнаха назад да видят.

— Дали е шерифът? – попита Робин.

— Не ми прилича на полицейска кола – обади се Алек.

— Можеш ли да видиш шофьора?

— Не.

— Може пък да не ни следят – допусна Робин.

— Карат след нас, откакто напуснахме главната улица. Ще спра.

— Не ми се вижда добра идея – каза Робин.

— Имаш ли по-добра?

— Мама все казваше да не си търсим белята – напомни на сестра си Робин, но Мелани отклони колата и спря.

— Да, и виж докъде я докара тази философия. Ако беше си потърсила белята малко по-рано, можеше и още да е жива. – Колата зад тях ги подмина. – Да. Добре. Изглежда, че съм сгрешила.

— Не – каза Алек. – Виж. И те спират.

— Мамка му – възкликна Робин, когато тъмносиният буик спря на около петдесет метра надолу по пътя.

— Кой е този, по дяволите? – ядоса се Мелани, когато шофьорът слезе и се насочи към тях.

Макар слънцето да светеше в очите й, Робин безпогрешно разпозна Дилън Кембъл. Нямаше как да обърка нито наперената му походка, нито предизвикателната му поза.

— Мамка му – повтори тя.

— Този ли е, за когото си мисля? – попита Мелани.