Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Ти си застреляла баща ми.

— Заради онова, което ми правеше.

— Убила си майка си.

— Защото знаеше и не го спря.

— Тара никога не би позволила на някого да те нарани. Тя те обичаше повече от всичко на света.

— Тя не знаеше нищо за любовта. Никой от тях не знаеше. Постоянно се караха. Тя му изневеряваше. Той й изневеряваше.

Да изневерява на Тара с една баба, за Бога. Това звучи ли като човек , който би насилил сексуално дете ?

— Има много думи, с които да се опише баща ми – каза Робин, – копеле, мръсник, задник , идиот, подлец, нещастник , – но „педофил“ не е една от тях.

По страните на Касиди рукнаха сълзи.

— Не ми ли вярваш?

— Ето на какво вярвам – заяви Робин. – Вярвам, че си застреляла майка си и баща ми, защото са ти се изпречили на пътя. И защото си мислила, че ще ти се размине. Може би е било, понеже са се опитали да те спрат да се виждаш с Кени. Може, защото Тара се е канела да напусне баща ми и да прекъсне удобния ти начин на живот. Може да си искала парите, за да идеш в Лос Анджелис и да станеш известен модел. А може да е било комбинация от всички тези неща. Не зная и не ме е грижа особено. Точно, както теб не те беше грижа за Кени, щом видя да ти се открива по-добра възможност. Точно, както не те е грижа нито за Ландън, нито за Мелани, нито за мен, нито за когото и да било, освен за самата теб.

Сълзите на Касиди рязко спряха. Замръзнаха като ледени висулки на страните й.

— Е, в такъв случай, предполагам, че ще е думата на баща ви срещу моята.

— О, струва ми се, че твоите думи ще са ни напълно достатъчни – каза Робин.

— Какво би трябвало да значи това?

— Значи, че баща ми още е в кома.

— Не разбирам. – Касиди стрелна с очи шерифа. – Казахте, че са ви се обадили от болницата…

Мелани вдигна ръка.

— Да, това май бях аз. Шерифът бе достатъчно любезен да се включи в играта.

— Касиди Кембъл – започна шерифът, полицай Райнхард се приближи. – Арестувам те за убийството на Тара Дейвис и…

— Чакайте! Робин, моля те…

— Защо все към нея се обръщаш? – попита Мелани. – Цялата тази шарада бе нейна идея.

Полицай Райнхард издърпа ръцете на Касиди зад гърба й и щракна белезниците на тъничките й китки.

— Искам баща си – заяви Касиди. – Истинския си баща.

— Разбира се, че ще го искаш – съгласи се Робин. – Вие двамата се заслужавате един друг.

Шерифът подхвана Касиди за лакътя и я побутна към вратата.

— Мислиш се за голяма умница, нали? – изсъска Касиди и се извъртя обратно. – Я ми кажи, ти, голямата работа, терапевтката от Лос Анджелис, наистина ли мислиш, че ще се намери жури в страната, което да повярва, че едно дванайсетгодишно момиче е застреляло собствената си майка без добра причина? Когато се изправя да дам показания, едно сухо око няма да остане в залата.

Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните на Робин, когато си припомни думите, с които Касиди се бе разделила с Дилън Кембъл.

— Дай всичко от себе си – каза й тя.

Грег Дейвис почина от раните си малко след полунощ.

На следващата сутрин Робин стоеше до болничното легло на баща си и се взираше в някога красивото му лице, но мъжът, когото бе обичала и мразила, вече не беше там. На негово място имаше една восъчна черупка с увиснала челюст, лишена от всичко човешко.

— Виж ти, виж ти – произнесе някъде зад гърба й Алек, сякаш това казваше всичко. А може и така да беше.

Робин погледна към брат си, като се стараеше да не потръпва при вида му – толкова бе отслабнал по време на краткия си престой зад решетките. Двамата с Ландън бяха освободени още сутринта, а шерифът лично ги закара с колата си от затвора до болницата. Ландън бе кимнал мълчаливо и очите му се бяха напълнили със сълзи, когато му казаха за ролята на Касиди във всичко. Сега той стоеше до Блейк в единия ъгъл на стаята, забил поглед в пода и леко се поклащаше напред-назад.

— Знаеш ли – каза Алек, – през годините сигурно стотици пъти съм пожелавал смъртта на този човек.

— А сега? – попита Робин.

— А сега? – повтори Алек. – Очаквах, че ще се вторача в мъртвото му тяло и ще му кажа, че се надявам да изгние в ада. Но не мога. Мислех, че ще му кажа, че си е получил заслуженото. Но и това не мога да направя. Никой не заслужава това. Дори и той. Не изпитвам никакво удовлетворение да го видя такъв. Няма облекчение, няма завършек. Тъжната истина е, че не чувствам нищо. Абсолютно нищо.

Робин докосна ръката на брат си, докато гледаше лицето на баща си.