Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Имах сестра. Умря, когато бях на седем. Менин… менин… нещо си.

— Менингит?

— Да, точно. И защо изведнъж толкова се заинтересува?

— Робин е терапевт – каза му Касиди.

— Психиатърка, значи?

— Нещо такова – каза Робин.

— Мъчиш се да ми влезеш в главата, а? Да разкриеш дълбоките ми тъмни тайни?

— А ти имаш ли такива?

— О, всички си имаме по малко – заяви Кени с нотка на гордост в гласа.

— Може би просто се опитвам да те опозная.

— И какъв е смисълът? Скоро си тръгвате.

Робин не каза нищо. Къде си, Блейк? Моля те, виж съобщението ми.

— Ами ти? – обади се Кени.

— Аз ли?

— Какви са твоите дълбоки, тъмни тайни?

Робин сви рамене.

— Аз, в голяма степен, съм отворена книга.

Кени изсумтя.

— Ти си една торба е лайна.

— Кени! – ахна Касиди. – Не можеш да говориш на Робин по този начин.

— И защо не? Мислиш, че щом е терапевт, само тя има право да задава въпроси?

— Искаш да ме питаш нещо ли? – Робин отново хвърли таен поглед към часовника си. – Давай.

Кени млъкна за момент, сякаш обмисляше възможностите си.

— Защо искаш да вземеш Касиди с вас в Лос Анджелис? Какво печелиш от това?

— Нищо не печеля. Просто мисля, че така е най-добре.

— И откъде знаеш кое е най-добре за Касиди? Ти едва я познаваш.

— Познавах майка й. Мисля, че тя би искала да стане така.

— Майка й беше една шибана кучка. Кого го е грижа какво би искала тя?

— Кени! – извика Касиди.

— Добре – каза Робин, чувствайки, че ситуацията се изплъзва от контрол. – Струва ми се, че това е повече от достатъчно.

— О, струва ти се, че това е повече от достатъчно?

— Престани, Кени – извика Касиди. Защо си толкова подъл?

— Аз ли съм подъл?

— Не трябва да говориш така за майка ми.

— Как? Ти мразеше кучката.

— Не е вярно.

— Колко пъти си ми повтаряла, че ти съсипвала живота?

— Може би, когато съм й била ядосана. Но не съм го мислила!

— Не си го мислила, майната ти!

— Добре. Стига толкова, става ли? – попита Робин.

— Става ли? – повтори Кени.

— Ти явно си много ядосан. – Трябваше да укроти нещата, преди напълно да са й се изплъзнали.

— Права си, да го еба, ядосан съм – каза Кени. – На Касиди мястото й е тук. Това е нейният дом.

— Беше мой дом – поправи го Касиди.

— И все още е.

— Мелани не ме иска тук.

— Тогава ще дойдеш да живееш с мен. Аз ще се грижа за теб.

— Това не е възможно – отсече Робин.

— Защо? Защото мислиш, че съм дилър на наркотици ли?

— Не. Е, да, и това също, но… – Разговорът ставаше сюрреалистичен.

— А какво е другото?

— Ти на колко си, Кени… на осемнайсет?

— Деветнайсет – поправи я той.

— Касиди е на дванайсет. – Робин отново си погледна часовника. Молеше се Блейк и шерифът вече да идват насам.

— Е, и? През юли ще стане на тринайсет – каза Кени. – Шест години не са чак толкова голяма разлика.

— Толкова голяма е, когато си на тринайсет.

— Баща ми все разправяше за една кънтри певица, дето се оженила за братовчед му, когато била на тринайсет.

Робин усети как коленете й се подгъват и се опря на стената.

— Да не би да казваш, че искаш да се ожениш за Касиди?

— Е, не сега, разбира се – отвърна той. – Но може би след няколко години, когато щатът каже, че вече е законно.

— Това няма да стане, Кени.

— Няма, ако я вземете в Лос Анджелис, няма да стане. – Той погледна към Касиди и отново заговори възбудено. – Заради него е, нали? Затова изведнъж и толкова отчаяно искаш да идеш в Лос Анджелис.

— Пак говориш като луд, Кени – каза Касиди.

— Никъде няма да ходиш без мен, Касиди. Ние си имахме планове.

— Планове ли? – попита Робин. Какви планове?

— Плановете се променят.

— Всичко е толкова преебано – поклати глава Кени. – Ти каза, че ме обичаш. Каза, че искаш да бъдем заедно. „О, Кени , толкова ми е хубаво. Обожавам като ме докосваш така “ – имитира момичешкия й глас той. – „Искам да сме заедно завинаги“.

— Той лъже. Никога не съм казвала това.

— Каза ми, че има само елин начин това да се случи някога.

Касиди стана бавно от стола си, с разширени от ужас очи.

— Какво искаш да кажеш? Че ти си застрелял татко Грег? Че ти си убил мама?

Очите на Кени се замятаха из стаята като късчета стъкло в детски калейдоскоп. Той тръсна глава, сякаш отчаяно се опитваше да събере късчетата в едно цяло, така че да придобият смисъл.

— Почакай каза той. – Какво става? Какво правиш?

— Как можа?

— Ти да не ме хвърляш на кучетата? – Взе да мести поглед от Касиди към Робин, после обратно. – Не. Няма начин. Ако аз затъна и ти потъваш.