Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Ландън? – провикна се Мелани, щом отвори входната врата. Робин я следваше по петите. – Касиди?

Никакъв отговор.

— Ландън? – викна отново тя и се втурна нагоре по стълбите.

Робин провери набързо стаите на долния етаж.

— Касиди? – извика и тя. Но от нея нямаше и следа.

— Тук горе – изкрещя Мелани на ръба на паниката.

— О, Боже – изпъшка Робин и сграбчи ръката на Блейк, който бе дотърчал до нея.

Мелани ги чакаше горе на стълбите, с треперещи ръце и посивяло от напрежението лице. Вратата към стаята на Ландън бе отворена. Стаята беше празна.

— Какво? – попита Робин.

Мелани посочи на другата страна, към отворената врата на стаята на Касиди.

— Какво има? – попита отново Робин. – Тя там ли е? Тя…?

— На леглото е. Не мърда.

Робин се откъсна от Блейк, втурна се в стаята на Касиди и се приближи към дребната фигурка, просната с лицето надолу върху леглото.

— Касиди – повика я тя и протегна треперещата си ръка към рамото на момичето. Очите й обходиха леглото за следи от кръв. – О. Боже. – Да не би Ландън да я бе удушил с голи ръце?

— Робин?

Робин ахна, когато Касиди се извърна и я погледна.

— Какво има? Добре ли си?

— О, Боже. О, Боже – проплака Робин, сграбчи детето в прегръдките си и направи знак на другите да влязат. – Тя е добре. Тя е добре!

— Мамка му – изруга Мелани. Изплаши ни до смърт, по дяволите!

— Не разбирам – каза Касиди.

Робин долови слабата миризма на марихуана в косата й.

— Къде е Ландън? – попита Мелани.

— Не зная. Той тръгна с онзи полицай.

— За какво говориш?

Касиди разтри сънливите си очи.

— Когато се прибрахме вкъщи, онзи полицай чакаше отпред. Той каза на Ландън да се качи в патрулната кола и потеглиха. На мен не ми беше добре и се качих да си легна. Май съм заспала.

— Кога се случи това?

Тя погледна към часовника на Робин.

— Може би, преди около час.

— Трябва да вървя – заяви Мелани.

— Почакай – спря я Робин. – Къде отиваш?

— В управлението. Да се надяваме, че не са арестували Ландън все още.

— Защо ще арестуват Ландън? – попита Касиди.

— Обади се на Макалистър – разпореди се Мелани. – Кажи му да дойде там.

— Аз ще те закарам – предложи Блейк. – Не си в състояние да шофираш.

Поне веднъж Мелани не започна да спори.

— Аз ще остана с Касиди. Обадете ми се веднага, щом узнаете нещо – провикна се след тях Робин. После бръкна в джоба на джинсите си, извади мобилния телефон, звънна в офиса на адвоката и предаде на асистентката му инструкциите на Мелани.

— Нищо не разбирам. Защо ще арестуват Ландън? – попита отново Касиди.

Робин й разказа за обиска и какво бяха намерили.

— Намерили са бижутата на мама в стаята на Ландън?

— Да.

— И ски маска?

— Да.

Касиди поклати глава.

— Не. Не го вярвам.

— Зная. Невъобразимо е.

— Значи, мислят че Ландън и брат ти…

— И Дони Уорън, може би – добави Робин, потресена от думите, които сама бе произнесла.

— Те са убили мама? Простреляли са мен и тати?

Робин не каза нищо. Колкото и да бе невъобразимо, доказателствата срещу тримата мъже се умножаваха с всеки изминал ден: Алек бе имал както мотив, така и възможност да осъществи атаката; Ландън имаше очевидни поведенчески проблеми, а някои от откраднатите бижута на Тара бяха открити в стаята му; Ландън е бил с Дони в нощта на стрелбата; еднакви ски маски бяха открити, както в стаята на Ландън, така и в апартамента на Алек. Един бог знае какво щяха да открият при претърсването на хижата на Дони.

— Много съжалявам – отрони тя, като не знаеше какво друго да каже.

— Струва ми се, че ще повърна. – Касиди изхвърча от леглото и се втурна вън от стаята.

Робин остана на място, неспособна да помръдне. Събитията от деня натежаха като котва, която я прикова. Взираше се напред с празен поглед, умът й се рееше, главата й се въртеше.

Постепенно стаята се върна на фокус: тесният прозорец, гледащ към задния двор, голите кремави стени, бавно въртящият се вентилатор на тавана, двойното легло с бежова кувертюра, огледалното нощно шкафче до леглото, купчинката модни списания отгоре му, познатият снежен глобус до тях.

Робин се пресегна и взе глобуса. Обърна го и се загледа в снежинките, които затанцуваха около миниатюрната балерина в центъра.

Усети тънка нишка на тревожност.

— Ужасно беше – обяви Касиди, когато се върна.

— Добре ли си?

Момичето се пльосна на леглото.

— Да. Мразя да повръщам. А ти?

— Не мисля, че на някого му харесва.