Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Мелани изобрази своята версия на сгърчено лице.

— Ами, виж, не е нужно да се тревожиш за мен. Тук завий наляво. Има паркинг. Неговата каравана е надолу по този път.

— Обичаше ли го? – попита Робин, докато Блейк паркираше в тясното пространство между една сравнително нова тойота и стар, ръждясал додж.

— За шерифа ли говорим все още? – попита Мелани.

— Колко време вие двамата бяхте… заедно?

— Четири месеца, плюс-минус две седмици. Един следобед той ме спря за превишена скорост. Подехме разговор. Попита ме как върви къщата на татко, как е Ландън. Каза ми, че двамата с жена му се били разделили. Едното доведе до друго. Четири месеца по-късно се върна при жена си. Край на историята.

— А Дони?

— Навярно и на тази история й дойде краят, благодарение на току-що случилото се. – Мелани отвори вратата на колата и стъпи върху пясъчната настилка на тесния паркинг. Пред тях се виждаха пет-шест редици разнебитени каравани. – Ако не ме лъже паметта, неговата каравана е натам.

Робин хвана Блейк за ръка и двамата последваха Мелани, която зави надясно след първата редица, после пак надясно.

— Мамка му. – Мелани спря внезапно. – Не съм сигурна. Може да е насам. Чакайте. Това е. „Магнолия лейн“. Оттук. Номер 24. Ето тук. – Тя се упъти към втората от четири грохнали каравани, отчаяно нуждаещи се от ремонт, и почука на вратата.

Никой не отговори.

— Кени? – Мелани почука отново. – Кени? Има ли някой вкъщи? – Тя отстъпи крачка назад, почака за миг, после се изправи на пръсти и погледна през високия прозорец. – Тъмно е. Май няма никой.

— По дяволите – изруга Робин. – Наистина си помислих, че има шанс Касиди да е дошла тук.

— Добра мисъл – призна Мелани. – О, Господи. – Тя се свлече на стъпалото пред вратата. – Ами ако Прескът е прав? Ако Ландън е участвал? Ако е бил един от стрелците? Ако Касиди наистина е в опасност? – Дълбок стон се отрони от устните й. – Ако вече е твърде късно?

Вратата на караваната внезапно се отвори и удари Мелани по гърба. Тя отскочи. Кени стоеше на прага, гол до кръста, с полупразна бутилка бира в ръка. Мирисът на марихуана обгръщаше главата му като ореол.

— Госпожо Дейвис? – изненада се той. – Какво правите тук?

— Ландън при теб ли е? – попита Мелани.

— Не. – Той се озърна, сякаш да провери.

— Ами Касиди?

— Не.

— По дяволите. Добре. Извинявай, че те притеснихме.

— Те си тръгнаха преди малко – добави той, точно когато тримата се бяха обърнали да си ходят.

Мелани се завъртя обратно.

— Били са тук?

— Преди колко време? – попита Робин.

— Няколко часа, може би.

— Как са дошли дотук? – попита Блейк. – Не може да са вървели пеша.

— Касиди се обади рано сутринта. Беше много разстроена и каза да ида да я взема.

— А Ландън?

— Той е като нейна сянка, човече. Не я пуска никъде, без него. Знаеш какъв става…

— Какво правиха те тук?

Кени сви рамене. Ребрата му ясно се очертаха под тънката кожа.

— Сещаш се.

— Не се сещаме – озъби се Мелани. – Точно затова те питаме.

— Поотпуснахме се, пушихме малко трева.

— Дал си на сина ми марихуана?

Да не говорим, че я е дал и на дванайсетгодишно момиче , помисли си Робин.

— Не е като да е за първи път – оправда се Кени.

— Не мога да повярвам – каза Мелани. – Това е последното, което му трябва на шерифа.

Тялото на Кени се стегна.

— Кой говори нещо за шерифа?

— Знаеш ли къде са Ландън и Касиди сега? – попита Робин. Кени сви рамене.

— Вкъщи, предполагам. Качиха се на колата на един мой съсед.

— Кога тръгнаха?

Кени гледаше объркано.

— Колко е часът?

Робин си погледна часовника.

— Наближава дванайсет.

— На обяд?

— Не, полунощ – вбеси се Мелани. – Разбира се, че на обяд, идиот такъв.

— Хей – каза Кени, като изглеждаше едновременно обиден и на ръба на безсъзнанието.

— Да вървим – каза Блейк.

— Чакайте – намеси се Кени. – Ще дойда с вас.

— Не – възрази Робин. – Ти оставаш тук. Ако Ландън или Касиди се върнат или се свържат с теб, ще ни се обадиш незабавно. Става ли? Разбираш ли ме?

Кени вдигна ръка, отдавайки подигравателно чест, но пръстите му се разминаха с челото с няколко сантиметра.

— Йес, капитане.

Мелани бе вече наполовината път надолу.

— Да вървим, хора – провикна се тя. – Нямаме цял ден на разположение.

Мелани изскочи от колата, преди още Блейк да е спрял напълно на алеята пред дома й. Полицаят, когото Прескът бе оставил в къщата, не се виждаше никакъв, нито пък колата му.