Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Май си е вкъщи – каза Мелани, докато Блейк паркираше зад колата на шерифа.

Миризмата на коне удари Робин веднага, щом отвори вратата. Тя кихна няколко пъти.

— Наздраве – каза Мелани и всички слязоха.

— Вие останете тук – нареди шерифът.

— Ами Ландън?

— Ако ми потрябвате, ще ви извикам.

— Моля ви, не го наранявайте – проплака Мелани.

Робин видя как шерифът и полицаите обградиха малката дървена колиба и приближиха до вратата е ръце на кобурите си. Тя зарея поглед наоколо, но не видя нищо, освен декари суха, пожълтяла трева. В далечината не се виждаха никакви ездачи, галопиращи радостно сред празното пространство. Ако Ландън и Касиди бяха тук, те се намираха или в къщата, или в обора.

Шерифът почука на вратата и тя се отвори почти моментално. Появи се Дони, по джинси и бяла тениска, подчертаваща бицепсите му. Косата му бе несресана и падаше небрежно на челото.

— Шерифе – поздрави той и вдигна ръка, която спря по средата на движението си. – Какво мога да направя за вас?

— Ландън тук ли е?

— Ландън? Не. Защо? Случило ли се е нещо?

— Само се опитваме да намерим момчето. Помислихме, че може да е тук.

— Не е тук.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Има ли шанс да е в обора?

— Поне аз не зная за такова нещо. Можете да проверите лично, ако желаете.

Шерифът направи знак на единия от полицаите да го стори.

— Какво става? – попита Дони и измести очи към Мелани.

— Кога за последен път видя Ландън?

— Преди няколко дни. Защо?

— Ами Касиди?

— Касиди ли? Какво за нея?

— Виждал ли си я?

— Не. Не съм виждал Касиди отпреди…

— … да я прострелят?

— Точно така – отговори Дони.

— И ти нямаш нищо общо с това, нали? – почти небрежно попита Прескът, сякаш му бе хрумнало случайно.

Лицето на Дони първо замръзна, после се разля в широка усмивка.

— Това някаква шега ли е? Да не е скрита камера?

— Не е шега, Дони.

— Я, почакай. Да не си мислиш, че имам нещо общо със стрелбата? – Той се втренчи в Мелани. – Да не мислиш, че съм застрелял баща ти?

Мелани пристъпи напред.

— Не, не мисля. Честно.

— Стой настрани – предупреди я шерифът.

Робин се пресегна да хване сестра си за ръката, но Мелани я отблъсна и продължи напред.

— Нито за миг не съм си помислила, че имаш нещо общо със случилото се – заяви Мелани на Дони. – Нито, че Ландън има нещо общо.

Вторият полицай й препречи пътя.

— Ландън? – Дони отново насочи вниманието си към шерифа. – Ти мислиш, че Ландън има нещо общо?

— Те смятат, че сте го направили заедно – обясни Мелани. – И с Алек също.

— Брат ти ли? Това е абсурдно. Аз току-що се запознах с човека.

— Опитах се да им кажа…

— Каза повече от достатъчно – предупредително изрече шерифът към Мелани. – Връщай се в колата, преди да съм те арестувал за възпрепятстване на полицейско разследване.

— В момента вадят заповед за претърсване на къщата и имота ти – продължи Мелани, заобикаляйки полицая.

— Нямат нужда от заповед – каза Дони. Той направи плавно движение с ръка към хижата си. – Заповядайте.

— Може би трябва да се посъветваш с адвокат – подсказа Блейк.

— Не ми трябва адвокат. Нямам какво да крия.

— Ще го направим като по учебник – обяви Прескът, когато първият полицай се върна от обора и с поклащане на глава показа, че не е открил нищо. – И ще изчакаме заповедта. Междувременно ще обявим Ландън за издирване, а вие се пръждосвайте оттук и се прибирайте вкъщи, докато не ви повикам. Ясно ли е?

Робин кимна.

— Хайде, Мелани.

Мелани пристъпи от крак на крак, сякаш се чудеше, дали да не се втурне покрай полицая. После спря и се обърна към Робин, позволи й да я хване за ръка и да я поведе към колата.

— Сега какво? – попита тя, щом отново се настаниха на задната седалка. – Ще се приберем вкъщи и ще чакаме добрият шериф да застреля сина ми ли?

— Не точно – отговори Робин. – Имам друга идея.

— Кое те кара да си мислиш, че са тук? – попита Мелани, докато наближаваха западналия паркинг за каравани „Лома виста“.

— Не се сещам къде другаде може да са – призна Робин. – Щеше ли да ми кажеш изобщо за теб и шерифа?

— Сигурно не. Защо?

— Нямаше да е лошо да зная. Това е.

— Защо? – повтори Мелани. – За да имаш още една причина да ми се присмиваш ли?

— Не ти се присмивам.

— Нима? Виж се само. Цялата ти физиономия се…

— … сгърчва?

— Това някакъв термин ли е?

— Просто това става с лицето ми, когато се тревожа.