Том Грейс - Операция „Хищна птица“

Вместо да заключат вратата, двамата компютърни специалисти ги поканиха да влязат, а когато акустичната система за дневна светлина се задейства, използваха очите им за търсенето на трите подводници, които „Вирджиния“ преследваше.

— Какво е това? — промърмори Имрън, помощник-торпеден оператор, и кимна по посока на сивото петно, което отново се появи.

— Кое? — попита Килкъни и зае позиция зад младия матрос.

— Ей това нещо, което прилича на облаче.

Килкъни се концентрира върху петното. Действително приличаше на облаче цигарен дим — твърде ефирно, за да очертае някакъв силует. Премести поглед към центъра на екрана. Макар и свита до чертичка с дължина не повече от сантиметър, „Вирджиния“ изглеждаше стабилна.

— Грин, каква е резолюцията?

— Около двайсетина километра. Защо, хвана ли нещо?

— Не съм сигурен. Може би става въпрос за „хлъцване“ на системата. Абсолютно неясно петно.

— Засипани сме от твърде много данни. Къде е това „хлъцване“?

— На десет километра зад кърмата.

Грин се обърна и го изгледа с вдигнати вежди.

— Не ми говори на морски език, човече. Дай ми някакви цифри.

Килкъни огледа кръговете за посоката около холографския образ на подводницата.

— В момента се насочваме към две-седем-нула. Погледни между нула-осем-нула и едно-нула-пет градуса.

Грин се приведе над клавиатурата, а сянката продължаваше да виси близо до ръба на екрана, придвижвайки се перпендикулярно на „Вирджиния“.

— Там определено има нещо, макар че обратните данни са доста шантави. Да не е някакво температурно колебание?

Пръстите на Грин набраха някаква команда едновременно с въпроса. На екрана се появиха няколко неподвижни правоъгълни решетки, които разделиха морската вода на слоеве с различна температура.

— Виси малко над температурния слой, в който сме ние. Но това не би трябвало да има значение, защото разполагаме с ясна и стабилна картина на морското дъно, което е два пласта по-надолу.

— Може би е някакъв рибен пасаж — подхвърли пожарникарят на отсека — матрос на име Билиг.

— Сега ще дам увеличение и ще видим какво ще излезе — промърмори Грин.

Секунда по-късно на екрана се появи триизмерна решетка, която раздели холографския образ на множество бледо очертани кубове. Осветен беше само онзи от тях, в който се намираше „Вирджиния“. Грин го прихвана с мишката и го плъзна надолу, налагайки го върху куба с неясното петно. Премести го в средата на екрана и даде максимално увеличение.

— Не е риба — поклати глава Килкъни. — Липсват както трептене, така и резки промени в посоката на движение. Прилича ми по-скоро на къс от нещо.

— Да не са защитните ни екрани? — подхвърли Имрън.

— Какви екрани? — едновременно попитаха Килкъни и Грин.

— Сферичният сонар на носа е изолиран от корпуса с помощта на специални пластини, които не пропускат акустичните сигнали, които идват от вътрешността на подводницата — поясни двайсетгодишният матрос. — Целта им е да не влияят върху свръхчувствителния сонар. Зад тях се образува една мъртва зона с формата на конус. При пълно натоварване на двигателите тази зона значително се разширява.

— Но в момента се движим само с пет възела — възрази пожарникарят. — Което означава, че влиянието на защитните екрани е минимално.

— Какво мислиш, Нолън? — подхвърли Грин.

Килкъни хвърли бегъл поглед към делфинчето, забодено над левия джоб на Имрън — свидетелство, че младежът има специална квалификация и знае какво говори.

— Мисля, че тук има нещо — промърмори той.

Имрън се усмихна.

— Досега сме експериментирали само на надводни съдове и малки потопяеми камери — добави Килкъни, за да изясни положението на момчетата от екипажа. — Нямаме опит с екрани като тези, които „Вирджиния“ влачи на гърба си. Но след като получаваме същите необработени данни, които постъпват на пулта за управление, трябва да приемем, че това, което заглушава него, заглушава и нас.

Матросите се усмихнаха, но Билиг остана сериозен.

— Е, помощник-торпедист Имрън, как предлагаш да проверим теорията ти?

— Трябва да изолираме заглушителите, сър. Така правим, когато някой се опита да ни приближи откъм кърмата.

Килкъни огледа неясната сянка за пореден път. Не приличаше на нищо с естествен произход, въпреки че беше размазана.

— Ела да се качим горе, матрос — взе решение той. — Искам да изложиш съображенията си и пред капитана.

Джонстън се върна в торпедното отделение заедно с тях. Лицето на Имрън светеше от задоволство. Явно Килкъни го беше похвалил пред капитана за логичните разсъждения.